Луциан - Страница 28

— Ти не го харесваш, нали? — Сузи отпусна рамене.

Мамка му! Да разваля рождения ден на приятелката си беше последното нещо, което исках.

— Ти си най-добрата ми приятелка — казах възможно най-убедително. — И Димо̀ е супер. Гащичките са секси. Със сигурност ще ти стоят много добре.

С крива усмивка Сузи уви подаръка в хартията.

— Е, добре — тя тръсна глава и къдриците й се разпиляха отново. — Идвай да се веселим.

Такова беше и моето намерение. Твърдо бях решила да се забавлявам. А и вечерта беше като по поръчка.

Сузи беше поканила половината випуск, бандата на Димо̀ и още няколко души извън училище, така че бяхме доста голяма група.

Огънят беше запален. С пукане и пращене съчките лумваха една след друга. Златисти искри прехвръкваха в тъмнината, по Елба се носеха кораби. Малко по-късно вълните заляха пясъчната ивица.

Пекохме месо на грила, наденички и картофи, увити във фолио, и по някое време Димо̀, наричан още д-р. Но, събра бандата си. Барабанистът и китаристът щяха да са абитуриенти следващото лято, а двете болни сестри бяха от XI с, паралелката, съседна на нашата. На едната, Дьорте, изсушена като скумрия блондинка с безброй пиърсинги, Сузи даваше уроци по математика. Чрез нея тя се беше свързала с групата. Музиката на тази група беше някакъв безумен микс между „Лекарите“ и „Герои на револвера“.

Бандата обичаше силното, високо свирене, „галактическо“, както би казала Сузи. И ето че сега акордите прогърмяха в нощта. Димо̀ коленичи с бас китарата си, дръпна струните и започна да пее, като отметна коси.

„Ще експлодирам, ще стана на парчета, когато с теб ще подлудявам цялата планета…“

Когато болните сестри се включиха — „ще експлодирам, ще експлодирам, ще експлодирам…“, Сузи, с вихрено въртящите си във въздуха ръце, наистина приличаше на ракета преди изстрелване. Себастиан ме хвана за ръката, нещо ми шепнеше в ухото, но не можех да разбера какво, на едно повалено дърво се беше облегнал бащата на Сузи, вплел ръце една в друга, с отнесено изражение на лицето, и за един кратък, безумен момент в мен се появи усещането за déjà vu, сякаш този момент го бях изживявала вече веднъж.

След пет парчета и бурен аплауз д-р Но и болните сестри завършиха своето шоу на открито и малко по-късно започнахме да танцуваме под музиката от уредбата. Димо̀ беше направил добро смесване от хип-хоп, техно и рок. Имаше и няколко стари хевиметъл парчета от седемдесетте. И аз като Сузи си събух обувките. Деряхме се на парчето „Параноя“ на Блек Сабат, коленичехме един пред друг, а когато Димо̀ пусна песента на Хайди от анимационния сериал да гърми от колоните, нещо като бонус за рождения ден, ние със Сузи станахме неудържими.

„Хайди — пееше с пълен глас Сузи в съпровод от див кикот. — Хайди, твоят свят са планините! Тъмните сили, зелените ливади, облени от слънцето, Хайди, Хайди, ти имаш нужда от това, за да си щастлива…“

Приятелката ми ме хвана за ръцете и ме завъртя в кръг, докато огънят, лампионите и преминаващите кораби се свързаха в един бръмчащ сателит, който се въртеше около главата ми.

Ние крещяхме „Холахидихолахиди“ и когато прегърнати се строполихме в пясъка, Сузи ме целуна по устата и ми каза, че умира от щастие.

С ъгълчето на окото забелязах как Себастиан ни снима. До него стоеше Димо̀ и се смееше, и този път изглеждаше, че просто се радва, че Сузи се чувства добре. В този момент почти ми стана симпатичен.

Беше вече доста късно, когато ние, в една вече по-малка групичка, седнахме пред огъня върху надуваеми дюшеци и увити в топли одеяла. Себастиан седеше зад мен и ме беше обгърнал с ръце, а Сузи беше сложила глава в скута на Димо̀. Аарон беше донесъл „Black Stories“, серията игри на карти със страховити загадъчни истории, които трябваше да се разрешават с отговори „да“ или „не“.

Точно ставаше дума за един мъж, който пътувал обезглавен по улицата. Аз извиках напосоки, че мъжът е бил на мотор, Себастиан продължи, че става въпрос за нещастен случай, и накрая Димо̀ разреши загадката. Един камион, пътуващ пред мотоциклетист, бил натоварен с метални плочи. Когато мотоциклетистът решил да го изпревари, една от плочите се изхлузила и му отделила главата от тялото.

— Отвратително — каза Сузи. — Не може да се каже, че е хубава смърт.

— Имам и друга — Димо̀ вдигна следващата карта. — Ромео и Жулиета лежат мъртви на пода. Около тях има парченца стъкло, а до тях — локва. Прозорецът е разтворен. Какво се е случило?

Стана изведнъж. Картините се нижеха във въображението ми като на филм. Помещението, облицованите с дърво стени, кристалният полилей минаваха — отново всичко се появи. Плюшеният зелен килим, покривката с ужасните цветенца. Фигурата над мен, която усещах, без да виждам. Аз самата на пода, скимтяща, умоляваща.

„Дявол го взел!“ Свих юмруци. Не исках да си спомням. Беше такава хубава вечер, чувствах се супер — защо да мисля за цялата тази гадост?

Ръцете на Себастиан галеха косите ми, другите около мен се надвикваха, докато намерят решението на загадката. Ромео и Жулиета бяха две рибки в аквариум, който беше на перваза на прозореца. Една котка се промъкнала през него и бутнала аквариума, който се счупил.

Измъкнах се от прегръдката на Себастиан и измърморих, че трябва да отида до тоалетната. Тук, разбира се, обществени тоалетни нямаше, затова се шмугнах в храстите, а като излязох, вместо да се върна при другите, тръгнах по брега в обратна посока срещу течението. Иззад дърветата просветваше върхът на Витенбергския фар. Беше станало доста по-хладно и ветровито, но беше хубаво да усещаш чистия въздух. Усещах го в дробовете си, вдишвах го и с всяка крачка отблъсквах натрапчивите мисли. Колко често Яне повтаряше, че никога не бих могла да върша нейната работа. Ако бях терапевт, щях по всяка вероятност още на третия сеанс да започнала се карам на пациентите, че се оплакват, и да ги накарам да се стегнат. Точно това правех сега със себе си.