Луциан - Страница 32

Гледахме мълчаливо как огънят догаря. Беше застудяло. Отдясно към нас се приближаваше кораб. Беше товарен кораб, голям и черен. Той бавно се плъзгаше по тъмната река.

— Наистина ли няма нищо, за което да си спомняш? — попитах тихо. И след като не получих отговор, продължих: — Неща, които обичаш? Музика? Книги? Нещо друго?

Корабът приближи. Той разплиска вълните към брега и студен полъх премина през косите ми.

— И изведнъж се появи кораб — чух Луциан да казва. Гласът му беше колеблив. — Беше само за Макс и той пътуваше с него ден и нощ, седмици, почти година до мястото, където живееха диваците. И когато пристигна там…

— Престани — процедих аз, — престани с тази история.

— Но защо? — Луциан ме гледаше спокойно. — Ти ме попита за книги, които ми харесват. Тази, която разказвам, е от тях. Преди няколко дена я открих в една книжарница. Казва се…

— … „Там, където живеят диваците“ — довърших неговото изречение. — Знам тази книга. Беше ми любимата в детството.

— Ето, видя ли? Значи намерихме нещо общо.

Той се разсмя, а на мен цялото ми тяло се разтресе от възбуда.

— И какво харесваш още? — попитах.

Луциан вдигна ръка. Погали ме по бузата толкова нежно, че почувствах мъха на кожата си по неговите пръсти.

— Теб — каза меко той. — Харесвам теб. Когато си близо до мен, се чувствам добре.

Корабът беше отминал. Гледах след него как пътува по тъмната река, нагоре срещу течението, към морето.

Когато отново се обърнах към Луциан, на лицето му се беше появила усмивка.

— Търсят те — съобщи той.

— Моля?

— Телефонът ти.

Стресната затърсих из чантата си. Наистина, звънеше моят джиесем. Много силно. Изобщо не бях разбрала. Извадих го и погледнах светещия дисплей._„Яне“._ По дяволите! Изключих и уплашена си погледнах часовника. Два и половина. Ужас, ужас, ужас! Мамка му.

После чух и гласовете. Далечни, но викаха името ми. Разпознах Себастиан. Сузи и… Яне! Гласът й беше пронизителен, изпълнен с паника дори от разстояние.

— Трябва да изчезвам — прошепнах, скочих и хванах ръката на Луциан. Беше гладка и мека като коприна и ми даде сила.

„Когато си до мен, се чувствам добре“.

Този път не го каза, но аз го почувствах.

— Искам пак да те видя — издумах. — Трябва да те видя отново. Непременно. Кога? Къде?

Гласовете се чуваха все по-близко, някой изхлипа, дочух думата „полиция“.

Луциан се отдръпна, трепвайки. Изведнъж заприлича на диво животно, готово за скок.

— Няма да е добре да ни видят заедно — каза бързо. — Никак.

Гласовете се приближиха още повече. Луциан се отскубна от ръката ми и в същия миг почувствах студенина. И усещането на празнота отново се появи в гърдите ми, болезнено, като отворена рана. Погледнах Луциан в очите. Сега лицето му наистина приличаше на огледало. Четях усещанията си в него.

— Хелоуин — казах бързо. — Има бал. Бал с маски. Клубът се казва „Зли и опасни“, на четвъртия етаж в големия бункер, точно до Хамбургската катедрала. Моля те, ела!

Гласовете бяха вече съвсем близо. Кънтяха в ушите ми уплашени, изпълнени с паника.

Луциан вдигна ръка и ме погали още веднъж по бузата.

— Ей сега ще се появят.

После се обърна, взе си нещата и потъна в тъмнината. Аз се затичах в обратната посока, откъдето идваха гласовете. Студенината не ме напускаше, само бузата ми, която беше докоснал, гореше.

— Тук съм…

Когато застанах пред майка ми, тя цялата трепереше.

— Ребека! Къде беше? Добре ли си? Звънях ти толкова пъти! Никаква връзка. Когато най-сетне те набрах, затвори. Мислех, че…

Яне се разплака. Бащата на Сузи, който стоеше зад нея, сложи ръка на рамото й.

— Добре съм, мамо — измънках гузно и погледнах крадешком Себастиан, който ме гледаше със свъсени вежди. Сузи, която стоеше до Димо̀, дъвчеше кичур коса и отбягваше погледа ми.

— Добре съм — повторих малко по-високо. — Бях просто… просто се разхождах.

Яне ме зяпаше с отворена уста.

После замахна и ме зашлеви с длан по бузата.

Осем

Бях под домашен арест. За пръв път в живота си. Никога досега майка ми не беше губила самообладание и никога преди не ме беше удряла. Яне мразеше насилието и не признаваше наказанията. Но разбира се, и аз рядко й давах повод.

Приличах изцяло на нея. Не взимах дрога, не се напивах до безсъзнание по разни партита и ако някоя вечер закъснеех (което се случваше рядко), й се обаждах. Когато имах някакви проблеми, които не можех да реша сама (което също се случваше рядко), тя винаги ме подкрепяше. До вчера.

Окей, наистина беше станало страшно късно. Бях напуснала партито, без да кажа дума, посред нощ, на безлюдния бряг на Елба. Със сигурност и другите са се опитвали да се свържат с мен. Листата с „неприети повиквания“ беше пълна: Сузи, Себастиан, Яне бяха опитвали многократно. По всяка вероятност на мястото, където се намирах, не е имало обхват и явно са се побъркали от притеснение. Само преди няколко дена някакъв сериен убиец се беше погрижил да създаде работа на вестниците, а пък миналата седмица в гората край Елмехорн беше намерен трупът на малко момиче. Можеше и на мен да ми се е случило нещо, да, бях наясно и много съжалявах. Но трябваше ли Яне да ме третира като някаква престъпница? В колата тя отново ме заразпитва какво, по дяволите, съм правила толкова време. И ако тонът й не беше толкова невероятно остър, може би щях да й кажа истината. Вместо това отново заразказвах историята с разходката, при което тя стисна устни и впи нокти във волана. Като се върнахме у дома, обяви наказанието.