Луциан - Страница 3

Врабеца изпитваше нужда от свой собствен хаос, който цареше предимно в нейната работна стая. Всекидневните неща, като данъчни декларации или общуването с компютъра, я съсипваха напълно, докато Яне определено притежаваше организационен талант, а и почти нищо не можеше да наруши спокойствието й.

С едно-единствено изключение: домашният безпорядък. Разхвърляни вещи, неприбрани съдове или трохи по плота в кухнята можеха да превърнат иначе невъзмутимата ми майка в разбит от нерви кораб.

— Без паника — казах аз, като видях ужасения израз, появил се на лицето й, — донеси щрудела и после ще разчистим. Обещаваме!

Яне кимна с благодарност, проби си път между кашоните и слезе надолу.

Не след дълго се върна с отрупана табла.

— Да ви със сладко, дами! — каза тя и нареди чиниите върху голямата бамбукова маса. — Но после никакви оправдания. Да не ми е името Яне Волф, ако тази боклукчийница не бъде оправена. Тя размаха ножа във въздуха. — След час кашонът за битака да е напълнен.

Изядохме целия ябълков щрудел с ванилов сос, като аз унищожих половината, докато Яне и Врабеца си поделиха другата половина. После коронясахме Яне като царица на щрудела на Ladies’ Night, но се провалихме ужасно с разчистването.

Докато в кашона за битака се беше събрала скромна купчинка от Янените специализирани книги, настолни игри и CD-та, то планините от вещи, които искахме да запазим, ставаха все по-високи.

Врабеца трупаше блажено своите стари видеозаписи от филми на Годар и Хичкок (непременно трябва да купим още едно видео, докато не е станало късно). Аз пък нареждах старите си книжки като табуретка под задника си. В това време Яне извади от последната кутия нещо малко и бяло и аз изведнъж усетих как нещо ме прободе. Съвсем леко, почти неосезаемо, сякаш някой ми извади с пинсета косъмче, пораснало навътре. Лек тласък, сетне отмина. Това, което остана, беше една странна празнота, която не можех да си обясня. Приписах го на късния час — беше станало вече полунощ, а и тя изчезна, когато Яне сложи в скута ми едно малко мече.

— Това беше първият ти подарък, след като се роди — каза тя.

Мечето беше от овча вълна, доста по-измърляно и не по-голямо от шепата на Яне. Очите му бяха две тъмнокафяви кръгчета от филц. Малкото носле беше от черно клъбце вълна, а на белите му бузки се мъдреше петно от шоколад.

— Със сигурност не помниш — продължи тя. — Подари ти го Мома, когато се върнахме от родилния дом. То трябваше да бди над съня ти, но ти не го изпускаше от ръце и през деня. Навсякъде го мъкнеше със себе си и когато веднъж го забравихме в гръцката таверна, ти рева толкова дълго, че накрая позвъних и събудих господин Папатрехас, който изпрати мечето ти с такси. Дори му беше измислила име. Как беше… Ли или Ла…? — Яне сбърчи чело.

— Лу — прошепнах.

Нямах никаква представа, как това име ми се изплъзна от устата. Та аз не си спомнях дори малкото мече.

От кафеза се чу потракване. Идваше от Джон Бой. Той усърдно си точеше човката върху малка тъмнокафява обелка. Бях се втренчила в зеленото вълнесто папагалче, без всъщност да го виждам, и когато изпляска с криле, кой знае защо потреперих.

— Ей — Яне ме погледна загрижено. — Много си пребледняла. Добре ли си, Вълче?

Кимнах, но не беше вярно. Изведнъж се почувствах ужасно изтощена.

— Май трябва да си лягам — измърморих. — Утре сутринта първия час имаме английски.

Врабеца ме погледна състрадателно.

— Добре ще го наредя аз твоя мистър Тайгър, ако пак те вземе на прицел. Следващия път лично ще се появя в приемния час и ще му изпълня един марш на стария ти тромпет.

— Добра идея — изръмжа Яне. — Отдавна трябваше да го направим.

Учителят ми по английски не беше любимата ни тема. Яне и Врабеца мразеха някой да ми усложнява живота, особено когато нямаше никакъв повод за това.

Аз се надигнах от пода и хвърлих на Яне изпълнен с разкаяние поглед.

— Ще може ли… само до утре… да оставя моите вехтории тук?

Напълно реторичен въпрос. Беше ми съвсем ясно, че утре няма да има следа от нашата акция. Все едно дали ще е късна вечер, или пък ранна утрин, Яне никога нямаше да си легне, докато не „подготви кораба за бой“. Това, че не участвахме в домакинската работа, на майка, разбира се, не й беше приятно, но днес тя заяви изненадващо:

— Аз ще оправя. И ще ти оставя нещата пред вратата, става ли?

— Благодаря ти!

Целунах Яне и кимнах на Врабеца, която отново се беше вглъбила в изучаването на видеокасетите си. Държеше касета с надпис „Черният Орфей“.

— Прекрасен филм — промърмори. — Наистина трябва да си купим видео. Във видеото има нещо толкова романтично.

— Лека нощ, Врабец — казах и се обърнах към птичия кафез. Междувременно и Джон Бой беше заврял човка под крилото си.

Меките му перца бяха разперени и гръдният му кош се повдигаше и отпускаше в плавен ритъм.

— Лека нощ, Джон Бой, лека нощ, Джим Боб!

Врабеца ми махна вяло, а Яне ми се усмихна.

— Лека нощ, Вълче. И сънувай нещо хубаво.

Когато в стаята си започнах да се събличам, забелязах, че още държа в ръка мечето. Взех го със себе си в леглото и изгасих светлината. Особеното чувство в гърдите ми не ме беше напуснало. Не можех точно да преценя, знаех единствено, че ме беше обзело внезапно.

Стаята ми беше на първия етаж. Чувах стъпките над мен, тежките стъпки на Яне и ситнещите на Врабеца. И дъждът не спираше. Биеше по стъклата. Обичах този шум, както и мигът преди заспиване. Тези магически секунди, в които преминаваш в друга действителност, съм ги усещала винаги като нещо необикновено. Понякога беше сякаш пропадах, друг път като че ли потъвах, но днес ми се струваше, че сънят ме тегли грубо с нетърпеливи припрени пръсти. Някъде в далечината избуча корабна сирена и аз се отнесох.