Луциан - Страница 4

Сънят ме обори като силен наркотик. Лежах в едно помещение върху плюшен тъмнозелен килим. Стените бяха облицовани с дърво, имаше и едно легло, застлано с постелка на цветя. Над него висеше картина с отвратително кичозен планински пейзаж. Над мен мъждукаше кристален полилей, а до мен имаше парчета от нещо счупено. Те бяха навсякъде, по корема, по ръцете ми. Миришеше на нещо метално и сладникаво. Установих с ужас, че беше кръв.

Моята кръв ли беше? Мъчех се да си поема въздух, но в помещението като че ли го нямаше, или пък може би аз не можех да вдишвам. Задушавах се, стенех, исках да се раздвижа, но не можех да помръдна, дори пръстите не ми се подчиняваха.

Къде се намирах? Това помещение ми беше непознато. Какво правех в него? Сама ли бях? Не, имаше някой, усещах го, но не можех да различа никакво лице. Моля те, не, моля… не ме оставяй…

Дори думите се усещаха като счупени парчета, студени, остри, внушаващи страх. Едва сега осъзнах, че се молех за живота си. Помещението, чуждо, грозно и безлично, се разтегли, а после се сви, стените все повече ме притискаха. Стана ми студено, замириса на пот.

Събудих се от собствения си вик.

При мен седеше мама, държеше ръката ми и отмахваше кичурите коса от челото ми. Бях вир-вода и сякаш през мъгла чувах шептенето на Яне:

— Сънувала си, Вълченце. Хей! Всичко е наред. Свърши се.

Опитах се да поема въздух. Не. Не беше свършило. Огледах стаята, моята стая, която ми беше толкова позната. Сякаш за да се убедя, очите ми зашариха наоколо. Черният чувал за сядане. Трофеите от състезанията ми по плуване върху рафтовете. Яркочервената бонбониера, която Себастиан беше напълнил за мен с дражета „Смартис“. Бюрото ми със стария „Apple“ на татко, голямата табела, на която една госпожа от петдесетте беше повдигнала синия си комбинезон. „We can do it“, беше написано отгоре с големи букви.

Окей, това наистина си беше моята стая и до мен седеше моята майка, която говореше, успокоявайки ме, сякаш бях малко дете. Вдъхвах парфюма й, който се смесваше с топлината на нейната кожа. Но защо сърцето ми не преставаше да тупти бясно? Почти ми прилоша от миризмата на собствената ми пот. Нещо се беше впило в гърдите ми. Усещах го като желязна ръка, която ме душеше. Страхът, че не мога да дишам, ставаше все по-голям, толкова силен, че аз панически се борех за глътка въздух. Вече не чувствах ръцете си, а лицето на Яне изглеждаше така странно отдалечено, въпреки че седеше пред мен.

— Ребека? Ребека…

Опитвах да се концентрирам върху гласа на Яне, но и думите й звучаха в ушите ми някъде отдалеч.

— … Съкровище, чуй ме…

Опитвах се трескаво, отварях уста, но не можех да отговоря.

— Окей, Ребека. — Гласът на Яне стана по-висок, по-професионален, но все още спокоен.

— Иска ми се да издишваш. — Тя сложи ръка на гърдите ми. — Усещаш ли? Остави дъхът ти да достигне тук, така, добре, още малко, издишай. Изтласкай въздуха надолу. Става. Виждаш ли? Още веднъж. Да, така е добре.

— Аз… — най-накрая гласът ми се възвърна. Беше горко изхриптяване. — Сънувах, че… умирам. Май че беше някакво помещение. Със зелен килим. Имаше легло. Кристален полилей. Всичко беше… толкова истинско.

Отново се опитах да поема въздух, впивах поглед в лицето на Яне.

— Имаше парчета стъкло. При мен имаше… някой, точно до мен. Той… то… не можех…

Спрях се. Приказките не помагаха. Напротив, дишането ми ставаше все по-ускорено. Яне стисна ръката ми, опита се да стане. Чух я да пита дали да отвори прозореца, но аз поклатих глава и впих нокти в ръката й.

Яне отново сложи ръка на гърдите ми, но този път не почувствах облекчение. Ръката й беше твърде тежка.

— Милинко, та това е било само сън, чуваш ли?

Чувах какво ми казва, но нищо не чувствах.

— Ребека — сега гласът на Яне звучеше нежно и настойчиво. — Потиска ли те нещо? Това, което стана със Себастиан ли? Или има нещо с баща ти и Мишел? Сънищата са следствие на нещо, Вълченце и понякога помага да се разбере, какво ги е предизвикало.

„Не — крещеше нещо в мен. — Няма нищо такова“. Това със Себастиан беше преди около шест седмици, а с татко всичко беше наред. По дяволите, всичко при мен си беше супер.

Яне се вглеждаше в мен. Този изучаващ поглед беше изпълнен със загриженост, но изведнъж ми се прииска да престане да се взира в мен така.

Майка ми е психоложка и що се отнася до сънищата, е абсолютен специалист. Въпреки че навикът й да търси причината за всяко нещо ме изнервяше, знаех, че винаги ме подкрепя, и то не по начина „аз съм твоята най-добра приятелка“, а наистина майчински. Исках да попитам дали е нормално да сънуваш собствената си смърт и дали един такъв сън може да въздейства толкова реално. Но не проговорих, защото изведнъж нещо ми подсказа, че майка няма да може да ми помогне.

За пръв път в живота си се почувствах сама.

— Всичко е наред, майко — с усилие казах аз. — Оправих се… благодаря. Струва ми се, че просто трябва да се опитам да заспя отново.

Концентрирах всичките си сили, за да започна да дишам по-спокойно, и постепенно това ми се удаде.

— Добре съм — казах най-накрая по-уверено. — Наистина.

— Е, хубаво — каза колебливо Яне. — Ще оставя отворена вратата на стаята си. Ако има нещо, само ме викни, окей?

— Благодаря, мамо. Приятни сънища.

— Приятни и на теб. — Яне остана още малко на вратата, после бравата тихо изщрака.

Свих ръцете си в юмруци. Не беше окей. Паниката обаче все още дебнеше съвсем наблизо, като тигър, готов за нападение. Мислех отчаяно какво да направя. Яне беше оставила лампата в стаята запалена. Никога не съм могла да спя на светло, но само при мисълта да я изгася страхът моментално изваждаше нокти.