Луциан - Страница 2

— Е, добре. Докато другарите на Антон не дебнат от засада, той може да остане — каза тя и отново се наведе над кашона. — Това, какво ще го правим?

Яне вдигна един червен пластмасов тромпет и аз изписках:

— Това ми е подарък от татко, не знаеш ли?

Беше след един празник в детската градина, на който Зьорен изповръща половин пържена наденица върху дрехите ми. Смърдях ужасно и ме беше страшно срам. Вечерта, за утеха, татко ми донесе този тромпет. Да ви изсвиря ли нещо?

— Трутуту — изтръби Врабеца и ми намигна.

— Хора, така никога няма да продължим — възнегодува Яне. — Действието за тази вечер не е игра, а разчистване. Така че изхвърляме ли го, или не?

— Не — оставих тромпета настрани и отворих големия сандък с книги.

Сред специализираните книги на Яне, томовете за изкуство на Врабеца и две-три омазнени готварски книги открих няколко мои стари детски книжки с картинки.

Майка ми седна до мен и разтвори „Където живеят диваците“ от Морис Сендак.

— Тази беше любимата ти книга — каза тя. — Ти ужасно се страхуваше от чудовищата, които Макс посещаваше по време на въображаемото си пътешествие. Но искаше отново и отново да слушаш тази история. — Яне ми се усмихна. — Затваряше си очите и във фантазията си отплуваше с Макс на платнохода. Аз трябваше да се въплъщавам в ролята на диваците. Ти искаше да слушаш ужасяващия им рев и да гледаш как тракат със страшните си зъби, как страшно въртят очи и показват страшните си нокти, докато Макс не кажеше „млъкнете“ и не ги укротеше като с вълшебна пръчка. И помниш ли, Вълченце? Ти знаеше целия текст наизуст.

Сложих глава на Яненото рамо и се загледах в платнохода, на който седеше малкият Макс във вълчата си кожа. Хартията беше вече съвсем пожълтяла и от нея се носеше този неопределен мирис на стари книги.

— Да, още си го спомням — казах аз и погледнах към Врабеца. — А ти ми нарисува кораба. Само че в него не седеше Макс, а Ребека.

Така и продължи. Всяка вещ, която изваждахме от сандъка, се появяваше с историята си. Тук беше и убийствената носия с червената престилка, която баба ми донесе, когато тръгнах на училище. В плата, точно над лявата плешка беше забравена една безопасна игла. Първия и последен път, когато сложих тази скапана носия, безопасната се отвори и както си играехме в училищния двор, някой ме бутна и острият край на иглата се заби в кожата ми. Тук беше и усмихнато махащата котка на щастието от позлатена пластмаса, сувенир, който Врабеца беше донесла на Яне от Азия. В същия ден Яне купи билет от моментната лотария и спечели трийсет евро.

— А помните ли как с Ребека отидохме на панаира пред Хамбургската катедрала и се изгубихме в залата с огледалата?

Сред вехториите беше и Шарки, моят стар надуваем дюшек. Врабеца ми го подари, когато бях на четири годинки и още не можех да плувам. Дюшекът имаше глава на акула с отворена паст и огромни гумени зъби. Една стара дама щеше да получи инфаркт от ужас, когато в басейна се насочих с Шарки към нея.

В една кутия, върху която Врабеца беше нарисувала мъртвешки череп, бяха струпани коледните подаръци от майка й, в друга пък пазеше кутийките с насекоми. Извадих най-горната и се загледах в нея. Вътре под стъклото се виждаше едно от първите произведения на изкуството, създадени от Врабеца. Един плетен камбанообразен полип от оцветена в розово и зелено памучна прежда.

Тъкмо бях минала във втори клас, когато Врабеца започна тази серия. Нарече я „Моряшка прежда“ и месеци наред плетеше морски анемонии, коралови звезди и камбанообразни полипи, които аз след това полагах в подобни на кубчета кутийки за насекоми и ги затварях под стъклени похлупаци.

Междувременно Врабеца се беше заела с една кутия с надпис „Джунджурии“. Тя отдели настрана едно радио за баня с дизайн на радиоточка, сребърно ръчно огледалце и оцветена в розово вампирска челюст, после измъкна и една снимка в рамка.

— Вижте, малката сирена от Калифорния — каза тя и засмяна ми подаде снимката.

На снимката бях аз на около пет годинки. Две ръце ме държаха над водната повърхност на едно езеро. Бях разперила ръце като в полет, сякаш ще се пръсна от щастие.

— Това е на езерото Насименто — каза Яне. Гласът й прозвуча меко. Тя взе снимката от ръката ми и избърса прахта от стъклото. — През лятото, в което се научи да плуваш. Баща ти трябваше да те подхвърля във въздуха отново и отново, за да скачаш от ръцете му във водата.

Вгледах се в детското си личице и се замислих, че това беше единственото ми посещение в родината на татко. Всъщност, макар и смътно, все още си спомнях тази ваканция. Постоянно наричах езерото „Езеро на драконите“.

— Е, ще ме продадеш ли на битака?

— Не, мисля, че тази част от миналото трябва да си остане при нас — заяви решително Яне и отдели снимката встрани.

От кухнята се чу пронизително иззвъняване.

— Зън-зън — извика Врабеца. — Важно съобщение. Малкият ябълков щрудел много иска мамчето да го извади от пекарския рай. — И тя хвърли на Яне невинен поглед.

Прихнах, но смехът на Врабеца ме заглуши. Янената спътница в живота беше много дребничка и изключително крехка, с кафяво миша коса, винаги рошава, и с големи златистокафяви очи. Само смехът й беше пълна противоположност на външността й. Той дрънчеше като чувал, пълен с празни ламаринени кутии, който се изсипва по стълбите надолу и волно или не, повлича всичко със себе си.

— Е, милата мама тръгва — каза накрая Яне. Тя изтупа прахта от джинсите си и огледа хаоса, който бяхме сътворили през последния един час.