Луциан - Страница 26

През 1921 година Ловел срещнал младата балерина Емили Стенфорд, която няколко месеца по-късно станала негова съпруга. На нея той посветил единствените си любовни стихотворения.

Жени и Паула се изкискаха, но Себастиан не им обърна внимание.

— Няколко години по-късно Емили родила син. Ловел го нарекъл Давид, на името на починалия си брат. Годините на брака си с Емили и на своето бащинство той отбелязва като най-щастливите в своя живот. Но синът му умира още дете, едва четиригодишен е поразен от пневмония. А през юли същата година жена му Емили загива при нещастен случай. Била прегазена от автомобил в Лондон и умряла в ръцете на писателя.

— А-уу — обади се Шейла.

Себастиан й хвърли яден поглед. В същия момент Тайгър удари с длан по чина, силен камшичен удар, който незабавно накара Шейла да млъкне. В класа цареше тишина. Дори Аарон не пускаше глупавите си шегички.

— Смъртта — продължи Себастиан — слага отпечатък не само върху живота на Ловел, но става и основен мотив в неговите творби. Особено ярко тя е описана в неговия недовършен роман „Последният посетител“. Героят, самотен писател, който една нощ бива посетен от собствената си смърт, несъмнено е прототип на самия Ловел, се казва в едно възпоменателно слово. Когато Ловел започва да пише този роман, вече е изпаднал в тежка депресия и става алкохолик. Състоянието му е допълнително утежнено от унищожителните критики на най-влиятелния по онова време литературен критик на Англия. Името му било Уилям Алек Рийд, американец по произход, но живееш в Лондон. Пишел за „Таймс“.

И Себастиан прочете цитат от критиката: „Единственото, което човек може да научи от ужасните разкази на Ловел, е неописуемият език и мъчителният тромав стил на автора. Завърши ли едната история, читателят вече настръхва от ужас пред баналността на следващата.“

Разтреперих се цялата и бях доволна, че учителят ми седеше с гръб към мен. Можех да видя само профила му. Погледът на Тайгър беше отправен към Себастиан, който явно се беше готвил задълбочено и беше издирвал интересни материали. Книгата на моя прадядо седеше прибрана в нощното ми шкафче. Явно Себастиан беше почерпил знанията си от други източници.

— След смъртта на Ловел — продължи реферата си Себастиан — влиянието, което са оказали статиите на Рийд за книгите на писателя, било внимателно проучено и определено като значително. Рийд бил известен с това, че имал своите фаворити сред писателското съсловие, които постоянно удостоявал с внимание. Първоначално Ловел също се числял към тях и дължал своя успех не на последно място на хвалебствените рецензии на критика, чийто възторг по някое време се превърнал в нещо коренно противоположно. Унищожителните критики на Рийд относно романите, пиесите и разказите на Ловел излизали периодично в продължение на около шест години. Явно те определено допринесли за това издателят на Ловел полека-лека да се дистанцира от някогашния си любим автор. По-старите книги на Ловел не били преиздавани, а новите му произведения изобщо не се публикували и авторът потънал в забрава. На 17 октомври 1928 година писателят се обесил на корниза над бюрото си. Било на четирийсет и седмия му рожден ден и последното изречение от наполовина написания роман гласяло: „Трябва да има място, където човек да се избави от всичко, което отравя душата му, и ето че настъпи моментът да потърся това място“.

— С тези свои прощални думи — завърши Себастиан доклада си — Ловел ни дава да разберем, че в смъртта той вижда избавление, вижда една действителност, по-добра от тази, в която е живял. Дали я е намерил, това ние никога няма да разберем. Но му го пожелавам.

— Божичко, наистина беше потресаващо — коментираше Сузи по пътя. — Видя ли ръцете на Тайгър?

Да, бях ги видяла. Те трепереха. Рефератът на Себастиан засегна дълбоко и мен, особено когато спомена за ролята на критика.

Когато Ловел се е обесил на корниза, е бил горе-долу на годините на баща ми.

Бях много доволна, че послушах Яне да не показвам книгата на Тайгър. По-добре щеше да не казвам нищо за нея и на Себастиан. Вместо това реших аз да й хвърля един поглед, когато намеря свободно време.

След обяд Димо̀ ни качи в раздрънкания си Опел и ни закара в Метро, за да напазаруваме за утрешното парти на Сузи. Тя тотално превъртя и заквича от смях, когато Димо̀ пъхна в количката на една възрастна госпожа пакет кондоми.

Аз не се разсмях, което Сузи забеляза моментално. От време на време ми хвърляше по някой подозрителен поглед, но не повдигна въпрос, а и аз не започнах да го обсъждам.

Удържах на решението си от неделния ден. Престанах да се оглеждам по улицата и да търся момчето под прозореца си, в бистрото и където и да било другаде, но то просто не излизаше от главата ми. Лицето му постоянно се появяваше в моето въображение, постоянно усещах погледите, които ми хвърляше, и върха на пръста му върху моя медальон. И всеки път, когато това ми се случваше, се питах къде, по дяволите, остана онази, предишната Ребека, която просто с пренебрежение щеше да махне с ръка на тая глупост.

Според прогнозата събота щеше да е най-топлият октомврийски ден и наистина, сутринта, когато започнахме да режем домати за салатата, термометърът показваше двайсет градуса. Когато следобед се прибрах вкъщи, за да се преоблека, Врабеца се подготвяше за театъра.

— Ако само беше казала, Дездемона — чуруликаше тя, — днес нямаше да те викам на работа.

— Какво, какво?

Врабеца се разсмя.

— Главната изпълнителка си забрави текста тринайсет пъти. След представлението някой от гостите казал, че трябвало веднага да качат на сцената суфльорката. Да знаеш случайно къде е Яне?