Луциан - Страница 25

— Готова ли си за една подводна разходка в безкрайния океан?

— Моля? — попитах.

Себастиан се разсмя.

— Днес следобед ми се обади Аарон. У тях е абсолютно свободно. А има и огромен киноекран. Можем да пробваме новата ми Wii игра „Endless Ocean“.

— О, не, забрави! — казах бързо, като леко повиших тон. — Бях със Сузи на endless shopping, за днес ми стига. Направо съм смазана. Яне е сготвила, а и искам да погледна нещичко за училище.

— В събота вечер?

Мамка му. Мразех да лъжа. Мразех да причинявам болка някому, още по-малко на Себастиан. Но днес не исках да го виждам.

— Слушай, може би утре, а? Яденето е готово. Трябва да приключвам.

— С мен ли? — гласът му звучеше саркастично. — Мислех, че отдавна го направи.

— Себастиан — изпъшках, — ще ти се обадя утре. Ако имаш желание, можем…

— Знаеш ли — отвърна Себастиан, — мисля, че утре няма да съм в настроение. Имаш право, трябва да затваряме.

Той затвори и секунда по-късно на джиесема ми пристигна SMS.

„Той целува като бог. О, Беки, какво да правя?“

Хлопнах джиесема и затворих очи. „И аз това се питам“, помислих си.

Шест

През следващата седмица температурите отново се повишиха до необичайните осемнайсет градуса и почти всеки ден грееше слънце. Сузи явно щеше да има късмет с партито край Елба за рождения си ден. Тя сякаш летеше в облаците, защото Димо̀ беше приел поканата й. И не само щеше да дойде на рождения й ден, а щеше и да помогне в подготовката. След киното се бяха срещали още много пъти. Димо̀ й телефонираше всяка вечер, а в обедното междучасие идваше с нея в бистрото, където постоянно говореше за бъдещето на бандата, изброяваше клубове и барове, в които евентуално да свирят, а и за наемане на репетиционно помещение. Дори смяташе да наеме агент, за да може „Д-р Но и болните сестри“ най-сетне да завладеят и други сцени отвъд рамките на малката ученическа аула.

На мен доста ми ходеше по нервите, но Сузи беше на седмото небе. Докато в час по биология гледахме филма „Ние, децата от спирка Зоо“ и Кристиане Ф. повръщаше по кахлените стени на клиниката за наркомани, моята потънала в мислите си приятелка тананикаше „Oh, such a perfect day“ и драскаше с края на пергела си сърца върху чина. По едно време спря за малко и ме попита паникьосана какво трябва да направи, ако Димо̀ поиска нещо повече от това да се натискат. Досега успешно го беше държала далеч от опасните зони. Но, вайкаше се тя, това надали щяло да продължи още дълго.

— Ало? — попитах. — Какво в случая значи дълго? Та вие сте заедно само от няколко дена, типът би могъл все още да се сдържа.

Сузи ме погледна със завист.

— Тук става дума за д-р Но, Беки. Не за Себастиан. Имаш страхотен късмет с него. Надявам се, че го оценяваш.

Въздъхнах. Да, знаех.

И въпреки това се държах, сякаш беше обратното. В неделя успяхме отново да стопим леда помежду си. Трябваше да звъня три пъти на Себастиан, докато го предумам да направим едно кръгче с Веслата. Минахме през Елбебрюкен, после през Хамбургското пристанище до вратите на терминалите за контейнери, зад които товареха и разтоварваха тежкотоварните презокеански гиганти. Като дете Себастиан често беше идвал тук, водейки дядо си на работа.

Сега тук, на крана за контейнери, работеха само шепа мъже. Останалото го извършваше модерната техника. Но все още си беше цял спектакъл да видиш как само за минути едно контейнерно съоръжение само с един кран повдига от борда товар до двайсет и осем тона и го сваля на сушата. Небето беше стоманеносиньо и огромните кранове над пъстрите контейнери ми изглеждаха като извънземни. На залез-слънце поканих Себастиан на по един коктейл в бара на кулата, а вечерта играхме пред нашия телевизор „Endless Ocean“ — игра, която наистина беше супер. Гмуркаш се във виртуален воден свят и се плъзгаш между шарени рибки, кръстосвайки дълбините, под звуците на феерична музика. На киноекран сигурно щеше да е още по-впечатляващо. Но това изживяване си го провалих сама.

Сузи имаше право. Имах голям късмет с него.

„Направи го заради него, Беки — мислех си. — Престани да се оглеждаш по улицата, да си постоянно нащрек като войник. Това, с непознатия е не само страшно — но и не си струва заради него да поставяш на карта приятелството си със Себастиан.“

Що се отнася до физическия контакт, Себастиан все още се въздържаше, но във всяко друго отношение нещата си бяха както по-рано, а може би дори и по-добре. Със Сузи се забавлявах, дърдорейки си глупости, а със Себастиан ми беше добре и като мълчахме.

Когато във вторник Врабеца влезе в стаята ми, за да ни поздрави, аз си седях на бюрото и рисувах, а Себастиан четеше някакъв роман, разположил се удобно на моя пуф стол. Той беше абсолютен книжен плъх и фен на английските истории, които нашият Тайгър ни даваше за четене. Не бяха редки случаите, когато след часа се застояваше при катедрата, дискутирайки с него дадена творба или задавайки му някакъв въпрос.

Тази седмица Себастиан беше подготвил реферат за живота на Амброз Ловел, любимия автор на Тайгър. Той го прочете в петък, в последния час, по повод 80-годишнината от смъртта на английския писател.

Тайгър предостави на Себастиан мястото си на катедрата, а той зае неговото място на съседния до мен чин. В ръцете си въртеше златния джобен часовник, а в илика на сакото му беше забодена бяла роза.

— Ловел е роден на 3 март 1881 година в английското графство Съфолк — започна разказа си Себастиан. — Баща му бил пастор, но Ловел израснал в атмосфера на домашно насилие. В църквата пасторът проповядвал Божиите заповеди, а в собствения си дом посягал на жена си и на децата. Когато най-малкият брат на Ловел се самоубил от страх пред насилника баща, Ловел напуснал дома си. По това време бил на тринадесет години и се прехранвал като ваксаджия из тесните лондонски улички. Седемнайсетгодишен написал първите си къси разкази, които били публикувани от един от най-известните по онова време издатели. През следващите години Ловел, сякаш в еуфория, работел ден и нощ, често забравяйки дори да се храни. Издателството възлагало големи надежди на него, а книгите му излизали във все по-големи тиражи.