Луциан - Страница 19

— Задник! — прозвуча Врабеца в синхрон с Даш.

Гледахме този филм за втори път през тази година, а Врабеца, що се отнася до най-глупашките и гадни вицове, имаше добра памет. Това по всяка вероятност се дължеше на втората й професия. Работеше като суфльорка в театъра.

Тя седеше с подвити крака върху широкото канапе на нашия таван. От седмица плетеше първото произведение от новата си колекция „Sponglia bcatiiîcac“. Все още не се разбираше съвсем как шантажиращите златни конци ще се обединят в едно цяло, но Врабеца беше се въодушевила страхотно и възнамеряваше с тази серия да направи първата си изложба. Кълбото прежда лежеше в скута ми и аз внимавах да не го разбъркам.

Яне седеше от дясната ми страна и докато Врабеца поне с ушите си следеше случващото се на екрана, то майка ми беше някъде другаде. Също като мен, беше й трудно да се концентрира върху филма.

Тя си изяде препълнената чиния със салата и кускус, протегна се и стана.

— Мили дами, нали няма да ми се разсърдите, ако ви оставя да изгледате филма без мен? Утре сутрин трябва да ставам рано.

Врабеца вдигна поглед от плетивото.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено и Яне кимна.

— Съвсем наред, просто имам нужда от малко сън. Лека нощ и на двете. Лека нощ, Джон Бой. Лека нощ, Джим Боб.

Тя ни изпрати въздушна целувка и се отправи към стълбата.

— Нали ще съберете съдовете? — чухме я да казва на слизане.

— Тежък случай ли? — попитах Врабеца, без да извърна поглед от прозореца.

— И аз не знам — отвърна ми тя.

Врабеца беше единственият човек, на когото Яне се доверяваше за това, какво се случва в работата. Майка ми беше радетел за служебната тайна.

Яне никога не беше продумвала и дума пред мен за проблемите на пациентите си. Но аз, разбира се, знаех какво й струваше да изслушва професионално. Нямах предвид хора като нашата съседка госпожа Дункхорст, които по всяка вероятност използваха часовете при Яне само за да описват безбройните симптоми на своите болести. Сред пациентите на Яне имаше жени, които са изнасилвани, или такива, които в детските си години са били малтретирани, а също и хора, които не можеха да обуздават агресията си. За Яне те също бяха жертви. Преди няколко години присъствах на това, как по мобилния за спешни случаи говореше с един мъж, изпаднал под влиянието на фантазии за насилие.

Не знаех кое е по-силно у мен: от една страна отвращението от това, че майка ми се отнасяше с такова разбиране към тези болни типове, но пък от друга, не можех да не й се възхищавам за същото. Често се питах как издържа.

Натиснах стопа на дистанционното. Изведнъж изгубих желание да гледам филма. Но не ми се искаше и да си лягам. Имах нужда от компанията на Врабеца, нуждаех се да ме разсее.

— Хайде да чуем твоята плоча! — предложи тя. — Чудесна е.

Кимнах. Врабеца остави нещата за плетене и взе плочата на Джоан Арматрейдинг, която й донесох от битака в неделя. Не бих казала, че това е моята музика, но в тихото изпукване на плочата имаше нещо успокояващо, а и певицата имаше прекрасен звучен глас.

Песента се казваше „Save те“. Врабеца ме погледна и изражението на лицето й се смекчи.

— Слушах тази песен вечерта, когато се запознах с майка ти — продума тя с тънкото си гласче. — Звучеше по радиото, когато в кафенето до детската болница взимах нещо за хапване.

Кимнах. Нямах спомени за този ден, била съм много малка, но естествено знаех тази история. Като дете исках да я слушам отново и отново. И до ден-днешен се удивявам, че тъкмо аз съм била причината те двете да се срещнат.

Врабеца затвори очи и ние се вслушахме в песента на Джоан Арматрейдинг.

Like a moth, with no flame to persuade me
Like blood in the rain, running thin
While you stand on the inside, looking in
Save me…

— Разкажи, разкажи ми още веднъж тази история — замолих Врабеца.

Тя обви колене с тънките си ръце и ми се усмихна.

— Наистина ли искаш?

— Да — отвърнах аз.

Историите от моето детство, и особено тази, винаги ми въздействаха по един и същ начин — те излъчваха нещо, в което намирах разтуха. А именно от такава имах нужда тази вечер.

— Е, добре тогава. Ти беше на три годинки…

Взех си още една скаридка и отново се облегнах на дебелите възглавници.

— … и седеше в люлката на голямата детска площадка в градския парк. Беше чудесен есенен ден. Яне, облечена в синьото си вълнено палто, те люлееше. „По-високо, мамо“, викаше ти все по-силно и по-възбудено. „По-високо, по-високо! Чак до небето!“ Яне стоеше зад теб и тласкаше люлката все по-силно, докато ти ликуваше. Седях на поляната и рисувах, но вие двете ме разсейвахте, не, разсейваше ме Яне.

Врабеца се усмихна.

— Тя не виждаше нищо и никого, само теб. Радостта ти я правеше щастлива. Слънцето падаше върху косите й, трептеше в тях, а очите й блестяха. И изведнъж като гръм от ясно небе изпусна люлката ти. Беше литнала високо във въздуха и ти падна. Изведнъж времето сякаш спря. Беше един от тези моменти, в които всичко беше като на стоп кадър: ти във въздуха, Яне зад теб, протегнала ръце, за да те хване. Което, разбира се, беше абсолютно невъзможно. Ти се строполи и главата ти изкънтя върху каменната плоча. Чу се ужасно тупване, след което ти повече не помръдна.

Врабеца затвори за миг очи и лицето й се удължи.

— Яне извика и викът й беше още по-страшен от твоето тупване. Беше някакъв пронизителен, сърцераздирателен, нечовешки стон. Видях струйка червена кръв изпод главата ти, а на мен ми мина една абсолютно идиотска мисъл, че червената кръв и белият камък никак не си пасват.