Луциан - Страница 20

К оглавлению

20

Врабеца поклати глава.

— Какви глупости ражда мозъкът в такива моменти. Както и да е. На площадката имаше много народ и за секунда около вас се събра цяла тълпа. Някой извика „Бърза помощ“. Когато се промъкнах през тълпата, Яне те държеше в ръцете си. Никога дотогава и никога оттогава не бях виждала толкова ужас, изписан по лицето на човек. Ръчичките ти висяха безжизнени надолу и беше ясно, че ако ти умреш, тя също нямаше да може да живее.

Врабеца помачка замислено гъбата на щастието.

— Никой бездетен не може да разбере истински, какво чувства една майка в такива моменти — промълви тя тихо. — Но аз го разбрах.

Тя направи малка пауза и ме побутна.

— Знаеш ли, понякога ми става мъчно, че не мога и аз да почувствам нещо такова…

Кимнах. Врабеца си нямаше свои деца. Не го правеше на голям въпрос, но знаех, че й беше болна тема.

— Ти и майка ти бяхте обградени от хора, които без съмнение бяха добронамерени — продължи тя. — Мъжът, който беше повикал от джиесема си линейката, се чувстваше ужасно важен. По онова време малко хора имаха джиесеми и той през цялото време го размахваше, за да го види всеки.

Врабеца остави гъбата настрани и ми се усмихна.

— Този тип беше ужасно неприятен. Носеше най-ужасния костюм, който някога бях виждала. И малко преди линейката да дойде, телефонът внезапно иззвъня и той, моля ти се, започна да говори на висок глас с някакъв свой клиент.

Врабеца се наежи и започна да имитира мъжа: „За да бъда честен, Вашето позвъняване ме сварва в малко неудобен момент, тъй да се каже, зает съм по лична работа…“ — Врабеца извъртя очи.

— Държанието му беше наистина неадекватно, но въпреки това ми идваше да го целуна по пооплешивялото теме. Та нали в крайна сметка беше спасил живота ти? Жалко, че беше такъв смотан маймуняк. — И Врабеца започна звънко да се смее. — Полуплешивата целувка — продължи тя — естествено си я спестих.

Вместо това вдигнах малкото ти бяло мече, което лежеше до люлката.

— Мечето от Мама — казах аз и си спомних последната сряда, когато Яне го измъкна от сандъка. Оттогава то отново лежеше в кревата ми.

— Точно така — кимна Врабеца. — Най-сетне линейката пристигна. Ти все още беше в безсъзнание и когато санитарите те взеха от ръцете на Яне, за да те сложат на носилката, майка ти изглеждаше така, сякаш й бяха изтръгнали сърцето. Беше се вцепенила от болка. После погледите ни се срещнаха. Аз стоях с малкото мече в ръцете. Яне протегна ръка, за да го поеме. И по някакъв начин разбрах, че нямаше предвид само мечето.

Врабеца замълча за миг.

— Без да пророня дума, аз тръгнах с нея. Качихме се в линейката, която тръгна с виеща сирена. Ти лежеше на носилката, санитарят ти беше сложил кислородна маска на носа и устата. Ти изглеждаше толкова мъничка, а Яне така объркана.

Врабеца се покашля.

— В болницата всичко стана много бързо. Откараха те в интензивното отделение, където Яне не можеше да те придружи. И когато вратата след теб се затвори, тя рухна. Просто се свлече на колене, без да издаде звук, без да каже нещо. Не изглеждаше толкова театрално, колкото звучи, а така, сякаш буквално подът се изплъзна изпод краката й. Отидох при нея, седнах и така чакахме цяла вечност. — Врабеца сплете пръсти. — Яне държеше малкото мече, гледаше го през цялото време и шепнеше, че трябва да е при теб, че не бива да си сама. След това започна да повтаря името на баща ти. Алек, Алек, Алек… — Попитах дали да му се обадя, но тя знаеше само, че е на снимачната площадка и няма номера.

Врабеца нави кичур коса на пръста си.

— Продължи цяла вечност. Ядосвах се на всички сестри, но накрая вратата се отвори. Лекарят, млад човек с червена коса и лунички, коленичи пред нас. Още си спомням колко ме развълнува този жест. Той взе ръцете на майка ти в своите и каза, че всичко ще бъде наред. За няколко секунди положението ти е било критично, но си била вече вън от опасност. — Тя тръсна глава. — В този момент майка ти затрепери с цяло тяло и не престана, докато не се озовахме при теб в реанимацията. Приличаше на мъничка Снежанка в леглото, с бледа кожа, черна коса и тъмни устни. Но ти се усмихваше, Ребека.

Затворих за миг очи.

— По-късно се събуди, но за малко. И първото, което каза, беше: „Къде е Ду?“ Яне сложи мечето на гърдите ти, но ти още беше замаяна и не преставаше да питаш за него, всеки път, когато се стряскаше в неспокойния си сън. „Патриция прибра Лу“, все повтаряше майка ти нежно и стискаше ръката ми. По едно време ти наистина дойде в пълно съзнание и ме видя за пръв път. — Врабеца остави кичурите да се изплъзнат от пръстите. — И каза: „Патц се грижила за мама.“

Тя скръсти ръце и вдигна поглед към тавана.

— От Патц стана Шпац. Така и си остана името ми.



Когато си отидох в стаята, отдавна беше минало полунощ. В седем будилника ми щеше да звънне, но аз бях отдавна будна. С Врабеца бяхме останали още дълго на тавана, слушахме стари плочи и аз се молех да остана, да не си лягам още. Но по едно време, малко преди тя да задреме на дивана, сама се предадох.

Трябваше да си изясня нещата.

Поседях още малко, обмисляйки какво бих могла повече да направя, за да прогоня измъчващите ме мисли. После грабнах слушалките, надух iPod-а докрай и седнах на компютъра да си проверя мейлите.

Имах два непрочетени. Първият беше от татко, вторият от Себастиан. Беше пристигнал преди няколко минути.

Отворих първо този от Себастиан.

...

„Мислих над думите ти, това, което каза в час. Че понякога сме повече живи, когато чувстваме. Убеден съм в това. Вече съм го преживявал. С теб. Приятни сънища.

20