Луциан - Страница 18

— Идвам веднага — казах аз, когато Сузи и Себастиан най-после станаха и върнаха таблите си. — Трябва да отида за малко в клозета. Вие тръгвайте!

Когато вратата след тях се затвори, аз се спуснах към бара.

— Извинете — обърнах се към сервитьорката. Тя имаше яркозелена коса и татуиран саламандър на ръката. — Момчето, което седеше преди малко тук — прокашлях се, — случайно да знаеш името му или да си го виждала друг път?

Зеленокосата обърна глава към мястото, където беше седял младежът. Чашата от кола и чинията все още бяха там, макар и празни, само едно листо от салата лежеше самотно на ръба на чинията.

— Мамка му! — извика тя. — Този задник не си плати! — Когато се обърна отново към мен, лицето и беше зачервено от ярост. — Не, не му знам името. Ако му го знаех, щях да извикам ченгетата. Мръсник! И на тебе ли ти е откраднал нещо?

Когато поклатих безмълвно глава, тя смръщи чело.

— Я, чакай. Ти не седеше ли там отпред до вратата? Нали ти се задави?

— Амиии… да — заекнах аз.

— Супер! — изфуча зеленокосата. — И този тип ме питаше за тебе. Искаше да знае дали често идваш тук. И дали този рус Чико, който те тупаше по гърба, е приятелят ти.

Зави ми се свят.

— И… ти какво му каза?

— Какво му казах ли? — зеленокосата сложи юмруци на кръста си. — да не съм бюро за запознанства. Казах му да пита теб. И за благодарност се измете. — Тя поклати глава. — Мамка му! И аз въобще не загрях, че се е изнесъл!

Поех дълбоко въздух.

— Колко?

— А? — светлите вежди на зеленокосата се събраха.

— Яденето — кимнах към празното място на бара. — Колко?

— Ах! — състрадателна усмивка се появи на устните на сервитьорката. — Май много си хлътнала, момичето ми. — Но моля, вместо да си плащам от джоба… — тя протегна ръка. — Шест и деветдесет. Без бакшиша.

— Ето — отворих портмонето си и мушнах в ръката на зеленокосата седем евро. — Така е окей.

— Благодаря. И за десетте цента да те ориентирам лекичко. Стой далеч от такива. Само проблеми ще имаш.

После зеленокосата ми обърна гръб и изчезна в кухнята.

След обедната почивка имахме още един час френски, в който правихме тест (за него не бях учила) и два часа английски, в които Тайгър ни прочете една история на ужасите от Ловел, от която не схванах и дума. „Черна коса — мислех си, — висок горе-долу колкото мен. Пънкарско кожено яке.“ Трябваха ли ми още описания? Да, доста, но нямаше как да споделя това със Себастиан. По дяволите, Тайгър имаше право. Какво не бих дала, за да престана да мисля.

Веднага след училище се отправих към закрития плувен басейн в Алстер. Тук бях тренирала в продължение на седем години, три пъти седмично. Треньорът ми възлагаше големи надежди, но с всяка изминала година съотборничките все повече ме дразнеха. Нещо не се вписвах. Някак не се вписвах. Бедрата ми бяха твърде закръглени, гърдите ми твърде големи — но въпреки всичко бях сред най-добрите, което не допринасяше особено за това да ме обичат. След като навърших шестнайсет, напуснах клуба и не съжалих нито за секунда.

Но плуването беше единственият спорт, който обичах. Тренирах за себе си, измервах бързината с хронометър и подобрявах своята кондиция с всеки месец.

За щастие днес нямаше много хора, така че имах на разположение цял коридор. Започнах с бруст, после плуване по гръб, за загрявка. Сетне преминах в кроул и по някое време се потопих в истинския смисъл на думата. Тук, във водата, всичко беше по-леко, безтегловно, въздушно. Не само тялото, но и мислите ми. Най-вече мислите.

За мен плуването беше летене без криле. По едно време достигнах до онова върховно опиянение, при което не усещах собствените си усилия, а само ритъма на движенията във водата, това единство между движение и отпускане. Едва след като усетих твърдото дъно под краката си, забелязах какво съм постигнала. 6,2 километра за 72,22 минути. Сега вече усещах всеки мускул на тялото, а пулсът ми шумеше в ушите. Но в главата ми най-после се възцари спокойствие, поне за момента.

По пътя за вкъщи се заех твърдо с прогонването на непознатия от съзнанието си. Отново беше сряда и ставаше точно седмица, откакто го бях видяла за пръв път. Край на безплодните размишления, край на мъчителните въпроси, които ме караше да си задавам, или на случайностите, които отново и отново ни срещаха.

Днес царица на вечерта бях аз и с Врабеца и Яне щях гледам „Oceans Eleven“. Ще ям, ще се наслаждавам на филма и ще спя, а утре ще се опитам логично да помисля по въпроса.

Жилището ни миришеше на Хиляда и една нощ. Според думите на Врабеца Яне беше прекарала повече от четири часа в кухнята. С ориенталските предястия, които беше приготвила, би могло да се изхрани цяла армия или пък, както отбеляза Врабеца, цял харем.

Яне беше шеф готвачът на семейството и биваше ли стресирана в работата, готварските й изпълнения стигаха до извращения. Когато нейни колеги, с които двете с Врабеца се бяха сприятелили, идваха на гости, Врабеца всеки път ги умоляваше да посредничат на майка ми в по-тежките случаи. Аз обаче винаги решително протестирах. Врабеца можеше да яде, колкото си иска, без да сложи и грам. При мен обаче всеки по-тежко психясал пациент на Яне ми гарантираше преместване на колана с една дупка навън.

Днес отново трябваше да се настроя за нещо такова. Почти две дузини купички бяха наредени върху дългата маса до канапето. В кафеза Джим Боб и Джон Бой се караха за почетното място върху прясната пръчка от просо. Върху телевизора се беше настанил царствено лакомият Антон, а от екрана Даш оповестяваше на съучастниците си: „Задници, затънали сме в лайна. Ако не се изнесем в Монако, сме свършени.“