Луциан - Страница 13

— Ама че си зла! Е, до скоро.

Станах и тръгнах да търся къде продават напитки, но не стигнах далеч. Битаците ми харесваха. Яне и Врабеца още от малка ме водеха с тях. С часове можех да се ровичкам из вехториите, докато си намеря нещо интересно. И днес сърце не ми даде да мина просто ей така край другите щандове и с всяка крачка ми ставаше все по-леко на душата.

„Хей, Бекс — мислех си доволна аз. — Добре дошла отново.“

Освен обичайните порцеланови статуйки, ракиени чашки, стари часовници и антики на пазара имаше наистина супер неща. На един щанд с доста очукани US-army вещи открих чифт черни ботуши за езда с извезани рози и с розови връзки. Стояха ми като излети, но за съжаление надвишаваха значително бюджета ми и аз с въздишка ги върнах. Затова пък се сдобих с филмов плакат на Pulp Fiction, две CD-та на Мандо Диао и с мъркащия космат будилник на Лорелай от „Gilmore Girls“. Естествено, не беше оригиналният от филмовото студио, но момчето, което ми го продаде, го беше изработило за бившата си приятелка. Доста помислих дали да не го подаря на Врабеца, но после намерих нещо по-подходящо за нея: една плоча на любимата й певица Джоан Арматрейдинг, която притежателката ми продаде за три евро. На друг щанд пък открих наръчник за художници на маски и гримьори. Беше идеалният подарък за Сузи, която скоро имаше рожден ден. Тя страшно ми завиждаше за това, че баща ми и неговата съпруга Мишел работят във филмовата индустрия, и не проумяваше защо не ги посещавам в Лос Анджелис. Баща ми имаше фирма за рекламни филмови продукции, докато Мишел ръководеше посредническа агенция за лични асистенти на филмови звезди.

Виждах се с баща ми в Германия. Посещаваше ме три, четири пъти в годината, но аз отказвах да прекарвам ваканциите си при него в Америка. Причината беше Мишел, с която баща ми се премести да живее в Лос Анджелис преди седем години. Ако някога променях мнението си по въпроса, щях да взема със себе си и Сузи, за което тя ме заклеваше непрекъснато. В замяна трябваше да ми обещае, че няма много-много да шуми около професията на Мишел. Да ме разпитват за това, за мен беше истински ужас.

— Петнайсет евро — отговори младата жена на въпроса ми, колко иска за книгата. Цената ми се стори твърде висока, но жената не намаляваше, пък книгата изглеждаше хубава. Като указание бяха показани фотоси за изработка на рани, уродливи израстъци и всевъзможни хорър маски. Сложих петнайсетте евро на масата и тъкмо се канех да сложа книгата в чантата си, когато чух дрезгав глас.

— Загубила си си нещо.

Гласът се чуваше някъде близо до лявото ми ухо и аз веднага го познах.

„Не е случайност — крещеше нещо в мен. — Не е случайност.“

Обърнах се много бавно.

Зад мен стоеше непознатият. Върху разтворената му длан лежеше червеният ми iPod shuffle, който допреди малко стоеше закачен на якето ми. Не можех да отроня дума.

Когато посегнах да си взема iPod-а, ръката ми трепереше. Дланта на младежа ми се стори някак странна, но той бързо я отдръпна.

Държах своя iPod и усещах как пулсът ми тупти, но в гърдите ми отново се появи това, другото чувство, което трудно можех да опиша. Нещо в мен се успокои, макар думите да профучаваха като вихър през главата ми.

Непознатият не казваше нищо, само ме гледаше. На ръст беше горе-долу колкото мен, така че очите ни бяха на едно ниво. Отново усетих този трескав, като че ли електрически заряд, който се излъчваше от него. Гъвкавото му като на котка тяло създаваше усещане за пъргавина и бързина, сякаш движението на открито беше нещо съвсем естествено за него. Излъчваше мирис на свеж въздух, на вятър и пресъхнал дъжд.

Този път беше облечен в черно кожено яке, в стил „пънк“, украсено със сребърни катарами и различни стикери. Беше се снабдил и с подходящи джинси. Носеше тъмни кецове „Докс“. Гъстата му черна коса, паднала на челото, го правеше (да го кажем с думите на червенокосото момиче от магазина за осветителни тела), не някак си, а безсрамно секси. Стояхме точно един срещу друг. Очите му имаха дълбок, почти до черно, син цвят. Не можех да различа къде свършват зениците и къде започват ирисите. По едно време осъзнах, че не бива да се взирам с часове, за да разбера това.

Изкашлях се.

— Беше ли… преди няколко дена… в сряда през нощта, пред къщата ми? — промълвих.

Устните на момчето потрепнаха леко. Долната устна беше малко по-плътна от горната, което придаваше на лицето му някаква дързост.

— Мисля, че да — отговори той с дрезгавия си глас.

Преглътнах.

— Мислиш? Какво значи това „мисля“?

— Не знаех, че е твоята къща. — Той разтегна устни в усмивка и на лявата му буза се появи трапчинка.

— Но какво… какво правеше там?

Нещо беше заседнало в гърлото ми и не можех да преглътна.

— Не знам точно. А ти какво правеше?

Тъмносините му очи не се откъсваха от мен. Изглежда и той ме възприемаше така, както аз него. — Защо стоеше на прозореца?

„Това не те засяга. Какво искаш от мен? Как ти дойде на ум да ми задаваш такива въпроси?“ Би следвало да отговоря някак така.

— Беше ме страх — отговорих.

Непознатото момче кимна много бавно и почти незабележимо. Той все още не откъсваше поглед от мен, само усмивката беше изчезнала.

— Значи си имала нужда от въздух — отвърна тихо той. — А аз от светлина. Въздух и светлина. Двете действат добре срещу страха.

Светлина?

— Затова ли беше дошъл в магазина за осветителни тела?

Момчето вдигна рамене.

— И за това.

— И за какво още?

— Чух, че ще има хубава храна. — Усмивката отново се появи. — Как е плешивецът с костюма? Намери ли си фурмата?