Луциан - Страница 14

Момент! Какво означаваше това? Тръгна да ми се подиграва ли?

— Не е смешно! — сопнах му се аз, радостна, че най-накрая отново проговорих нормално. — А и не ми отговори на въпроса. Какво търсеше на това парти? Какво правиш тук? И ако си решил да ме преследваш, внимавай!

Някакъв младеж ме блъсна грубо и аз отскочих встрани. Той балансираше с огромен порцеланов тигър на раменете, докато спътницата му (блондинка с тигрово палто) ситнеше възбудена след него.

— Чуваш ли, Роберт, само внимавай да не падне, иначе…

Момчето ги изпрати с весел поглед.

— Ако не се лъжа, това тук е обществено място — обърна се той отново към мен. И допълни с иронична нотка в гласа: — Бих могъл да те попитам същото. Преследваш ли ме? — Очите му ме гледаха изпитателно.

— Луд ли си? — изгледах го разярена. — Не, разбира се, че не! Кой си ти изобщо?

Той прокара ръка през тъмните си коси. Изведнъж стана някак несигурен. На лицето му се появи някакво изражение на ранимост, сякаш зад фасадата се бе отворила малка пукнатина. Не се беше отворила. Аз я отворих.

— Е, хайде, казвай сега — притиснах го. — Как ти е името?

Момчето наклони глава.

— Ти ми кажи.

— Какво? — Отстъпих крачка назад. — Как се казвам аз ли?

— Не, аз.

Сърцето ми спря.

— Ти с всичкия ли си?

Продавачката, пред чиято маса стояхме, се наведе загрижено към мен и попита дали всичко е наред.

Кимнах, после двамата направихме крачка назад в перфектен синхрон, като че ли изпълнявахме някаква хореография.

Момчето отново ме заоглежда някак объркващо. Имах усещане, че сякаш търси нещо. Нещо върху или до мен. Не можех да схвана.

— Забрави. Не го казах сериозно — рече той.

Това момче психично болно ли беше? Или дрогирано? Или пък аз нещо не бях в ред? Погледът му мина по лицето ми, после се плъзна надолу. Тъмните му вежди се събраха, изглеждаше учуден, нещо повече, уплашен. В какво се беше вторачил пък сега? Някакъв обрив ли имах?

Следващият му въпрос съвсем ме извади от релси.

— Carpe diem? — Прозвуча като въпрос.

Той протегна ръка, сякаш искаше да хване нещо на врата ми. Усетих пръстите му по плата на ризата си, съвсем леко, надали беше и истинско докосване, но все пак го почувствах.

Отдръпнах се.

— Какво?

Инстинктивно хванах медальона, който висеше на шията ми на сребърна верижка. Беше слънце, почти толкова голямо, колкото монета от две евро. Подари ми го татко, когато бях на шест години. За първия учебен ден. Думите бяха гравирани във вътрешната част на слънцето.

— „Seize the day“ — продума момчето. — Използвай деня. Това значи, нали?

Устата ми изведнъж пресъхна. Да, това означаваше. Между другото, този израз беше употребяван хиляди пъти в рекламите. Но за мен и татко тези думи още много преди това имаха особено значение, а по начина, по който момчето ги изговори, не личеше да ги е прочело в някое суперлуксозно списание.

Той фиксираше слънцето на шията ми, сякаш искаше да направи дупка в него.

Взех украшението в ръка.

— Какво искаш от мен? — прошепнах.

Момчето замига с очи и за първи път сведе поглед. Захапа долната си устна, сякаш не знаеше дали трябва да произнесе думите, които му бяха на езика.

— Ей, Беки!

Трепнах и хвърлих бърз поглед през рамо. Сузи! О, боже, точно сега ли? Тя стоеше на около двайсет метра от нас и махаше с две ръце, докато се провираше през навалицата.

Не й обърнах повече внимание, а отново се извърнах към момчето. Но нямаше вече никой, то беше безследно изчезнало.

След миг Сузи беше при мен и ме зяпаше втренчено.

— Какво става пак? Да не получаваш инфаркт?

Тя ме дръпна за ръкава и едва успях да скрия зад гърба си наръчника за маски. За щастие изобщо не попита за момчето, може би въобще не го беше забелязала. А и на мен в момента ми беше невъзможно да говоря за него.

— Всичко е окей — казах с усилие и се опитах да придам нормален израз на лицето си, макар да знаех, че Сузи няма да се хване. Но ми стана ясно защо моята най-добра приятелка не започна да ме бомбардира веднага с въпросите си.

— Беки, имам срееща — пропя тя. — Димо̀ ме кани другата събота на кино. Прати ми SMS, можеш ли да повярваш? Ето — тя отвори джиесема си и ми го завря под носа.

Вгледах се в дисплея.

— Супер — промърморих.

— Само супер? — Сузи щракна джиесема. — Това е галактическо, Беки! Сега единственият въпрос е как ще издържа през следващите дни. По дяволите, не може ли събота да е утре? Или сега веднага? Трябва по някакъв начин да ме разсееш. Ела с мен на панаира, в залата с восъчните фигури! Или в кафенето на плажа. В църквата. В клиниката за пластична хирургия. Някъде. Най-добре на шопинг! Спешно се нуждая от нови дрехи.

Усмихнах се леко.

Сузи носеше панталони от рипсено кадифе, на тюркоазнокафяви райета и тюркоазно пончо от напа. На ушите й се полюляваха обеци, направени от ключодържатели, от магазина „Слугини и ратай“. През рамото й висеше оранжева кожена чанта със секретна заключалка. В случай, че не осъществеше намерението си да стане художник на маски, нямаше да е проблем да работи като моден дизайнер.

— Поогледа ли вече наоколо? — попита тя, без да изчака отговора ми. — Отзад има страхотен магазин „втора ръка“. О-оп, кой е тук…? — Сузи посочи наляво. За частица от секундата сърцето ми спря, но когато погледът ми проследи протегната й ръка, изпухтях разочаровано. Беше Шейла. Тя клечеше с Жени и Паула от нашия клас на един метален парапет и така се беше смачкала, сякаш животът беше свършил. Особено вулгарно изглеждаше червената й рокля, чието деколте Сузи беше изкоментирала с думите „виждам сърцето ти“. С протегната ръка Шейла зяпаше в посока към нас.