Луциан - Страница 12

Яне се засмя.

— Баща ти ми беше нещо много повече от приятел и ти го знаеш. — Тя измъкна един цент от малката купичка с дребни пари и започна внимателно да я върти между пръстите си.

— С татко ти бяхме като двете страни на една монета още от съвсем малки. Увличахме се по една и съща музика, по едни и същи книги. Усещахме как се чувства другият дори когато бяхме далеч един от друг.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

Яне се вгледа в мен.

Не мога да го обясня съвсем точно — каза тя и вдигна рамене. — Но когато по време на следването получих криза от възпаление на апендикса, баща ти беше на почивка в Америка. Точно в момента, когато влизах в интензивното, джиесемът ми иззвъня. В същия момент баща ти си беше помислил за мен и за това, дали съм добре. — Усмивката й изглеждаше малко тъжна. — Такива неща не се случват често в живота — каза тя. — Любовта има толкова много лица, а нашата любов с баща ти беше платонична, поне що се отнасяше до мен. Единствената нощ, в която преспахме заедно, беше нощта, в която те създадохме. Беше прекрасно, но преди всичко заради това, че от нея произлезе ти. Няма никакво значение какво е сега, аз ще му бъда вечно благодарна за това.

Когато вдигна очи, в погледа й смътно просветна нещо подозрително. Тъкмо щях да я попитам кога последно е разговаряла с баща ми, когато ни прекъснаха.

— Колко струва това? — една жена с червени очила държеше пред носа ми една книга. На корицата беше изобразено лицето на възрастен мъж. Той имаше високо чело, твърде пронизителен поглед, а устата му излъчваше някакъв цинизъм. Заглавието на книгата беше „Забравеният литературен критик. Автопортрет“.

Погледнах въпросително към Яне.

— За три евро е ваша — отговори тя на клиентката.

Жената попрелисти книгата и я остави встрани. Докато погледът й обикаляше вещите, изложени на масата, аз взех томчето и зачетох текста на задната корица:

„Всяващ страх, респектиращ и обичан от малцина, Уилям Алек Рийд, английският титан на словото и литературен критик, разказва своя живот и разкрива в изненадващ аспект душата на един човек, който приживе си беше спечелил името «Човекът със смъртоносното перо». Рийд, роден в Америка и приятел на влиятелен писател, започнал кариерата си в «Дейли таймс» в Лос Анджелис. Но несъмнено става световноизвестен като критик в Лондонския «Таймс», чиято литературна редакция оглавява и ръководи почти двайсет години. Рийд умира в родината си Америка през 1969 на около деветдесетгодишна възраст.“

Уилям Алек Рийд? Отново обърнах книгата и се вгледах в слабото лице. Алек Рийд беше името на баща ми. Дядо ми, който почина миналата година от инфаркт, се казваше Уилям Рийд.

— Този човек… Родственици ли сме? — прошепнах на мама, посочвайки с поглед книгата.

Тя кимна.

— Това е прадядо ти — поясни.

Втренчих се в Яне.

— Съжалявам — оповестих, когато жената протегна отново ръка към книгата. — Майка ми се е заблудила. За съжаление този екземпляр не се продава.

Жената се нацупи.

— Така никога няма да спечелите пари. Е, хубав ден.

Тя си тръгна, а аз възмутена изгледах Яне.

— Мамо, та това е историята на семейството. Никога не си ми разказвала, че татковият дядо е написал книга! И ти сега искаш да я продадеш?

— Съжалявам — Яне вдигна отбранително ръце. — Не знаех, че се интересуваш от такива неща. Този тип трябва да е бил голям тиранин. Веднъж дядо Уил ми разказа за него. Той не можел да го понася, а баща ти никога не го е споменавал. Той няма никак да се разсърди, ако я продадем. Но, ако ти държиш…

— Да, взимам я.

Разтворих книгата и прелистих приложението, където бяха отпечатани няколко критики, направили прадядо ми толкова известен. Спрях се изненадана, когато погледът ми попадна на името Ловел.

— Ха! Та това е любимият автор на Тайгър! — засмях се аз. — Утре ще му занеса книгата. Много ми е любопитно какво ще каже.

— Може би ще е по-добре първо да прочетеш какво е написал прадядо ти за този човек — предупреди Яне. — Мисля, че е хвалил само тези, които са се били възнесли вече на небето. Останалите ги изяждал с парцалите. Не че твоят армаган ще се отрази на оценката ти по английски.

— Съвсем вярно.

Разсмях се, когато хвърлих поглед на пренебрежителните редове, които моят прадядо беше написал за произведенията на Ловел. Текстът на задната корица не беше пресилен. „Смъртоносно перо“ беше наистина твърде точно определение.

— Може би ще подаря книгата на Тайгър след матурата, когато дипломата ми ще е вече в джоба — казах и затворих томчето. — Но дотогава ще остане при мен.

Сложих книгата на сигурно място, в чантата си, доядох донъта и си духнах в дланите. Халето не беше особено отоплено. Ако останехме тук целия ден, нямаше да е никак приятно.

— Как мислиш, какво да поискам за това тук? — Яне тикна под носа ми тъничка книжка джобен формат. „Сънищата като израз на вътрешни усещания“ — беше написано върху тъмносин фон до голяма пълна луна. Автор на книгата беше Яне. Беше я написала наскоро след завършването на университета и изданието по онова време се беше продавало добре. Но от няколко години книгата се беше изчерпала и доколкото знаех, Яне беше подарила последните бройки на свои пациенти.

— Нямам представа — измърморих.

Да мисля за сънища беше последното, което имах желание да правя.

— Голям студ е тук — казах. — Мисля да отида да си взема едно кафе. Ти искаш ли?

— По-добре чай. И не се бави много, че стига да мога, ще взема да продам и други вещи, които би предпочела да запазиш. Сигурна ли си, че няма да ти трябва похлупакът за сирене?