Луциан - Страница 123

123

Той се поотдалечи малко от мен, за да може да ме гледа в лицето. Скулите му изпъкваха повече от друг път.

— Не мога да го изразя с думи. Но чувствам, че се е случило. Не мога да ти обясня.

Издърпах края на постелката и я заусуквах в тясна спирала, докато кожата на пръстите ми не започна да гори.

— Опитай се — казах. — Моля те, поне опитай!

Сега и Луциан седна в леглото и облегна главата си на стената. Изглеждаше изтощен.

— Вчера ти ми разказа за това момиче — отвърна той. — Момичето на плажа с червената коса, бавачката на твоята сестричка.

— Фей — промърморих.

— Тази нощ я сънувах отново.

Ръцете на Луциан лежаха върху скута му с длани, обърнати към тавана. Гледаше ги замислен.

— Седяхме с нея на плажа, но този път имаше и още някой с нас. Малко момиченце с руси къдрици.

— Вал — казах. — Тя е сестричката ми.

Луциан кимна едва забележимо. Гледаше втренчено дланите си.

— Тя седеше в скута на Фей и дърпаше червените й коси. Внезапно я попита:

— Ако умра, сама ли ще остана?

Фей се усмихна на сестра ти и каза:

— Не, няма.

После погледна към теб, към теб и мен. Каза:

— Ти никога не си сама. Винаги има някой при теб.

Погледите ни се срещнаха, впиха се един в друг и се опитаха да се задържат.

— Когато Фей вдигна ръка, за да махне кичур коса от лицето си — продължи Луциан, — аз погледнах повърхността на дланите й и те бяха точно както ти ми разказа снощи. Фей нямаше линии по ръцете и аз разбрах, че тя не е човек, а е… като мен. Но тя нямаше никого до себе си.

Луциан взе ръката ми и прокара крайчетата на пръстите си по линиите на дланите ми.

— Какво се е случило с човека на Фей? — попита той тихо.

Простенах измъчено. Не исках това. Исках всичко да си остане така, както си беше.

Въпреки това му разказах. Разказах му как Фей и Фин бяха избягали от къщата, преди да я обхванат пламъците. Те останали живи. Натъртих предизвикателно на това. Луциан нежно ме погали по бузата.

— И после? — попита той меко.

— После останали заедно — отговорих аз.

— Колко дълго? — попита Луциан.

Прехапах устни.

— Десет години — измънках.

Стори ми се, сякаш казах десет минути.

— И какво станало после?

Затворих очи.

— Фин се разболял — прошепнах. — Фей поискала да доведе лекар. Когато се върнала, Фин бил мъртъв.

— И Фей останала сама.

Луциан не каза това изречение като въпрос.

— Да — потвърдих.

Беше ми гадно. Не исках да мисля за Фей и Фин. Не исках да мисля за смъртта. Изобщо не исках да мисля. Исках да дръпна завивката върху нас и да си пожелая да изчезнем отдолу завинаги.

— Какво ще стане сега с теб? — попитах аз Луциан. — Какво ще стане сега с нас?

Болеше ме, когато го казвах, беше истинска физическа болка, но различна от тази, която беше причинила раздялата ни. Но подобно на нея непоносима.

— Можеш ли… искаш ли… да се върнеш?

Спомних си за думите на Фей. „Трябва и двамата да го искат“, беше казала тя. Вкопчих се в Луциан и той обви ръка около мен, но този път и той ме държеше здраво, така както го държах и аз.

— Не — прошепна той във врата ми. — Не, не искам да се върна. Няма да те оставя сама. Станах човек, защото те обичам. Станах човек, защото исках да спася живота ти. А ангелите не могат да спасяват, нали така?

Той взе лицето ми в шепите си.

— Трябва да се опитаме да останем заедно, докато се случи. Трябва да внимаваме да не се разделяме. Това е единственият ни шанс.

— Какво значи да се опитаме? — извиках ужасена. — Престани най-накрая да говориш, че това ще се случи. Не трябва да се случва! При Фин къщата е била изгоряла. Ловел се е самоубил. Пожарът не може да бъде предотвратен, а аз не планирам самоубийство. При нас е различно, Луциан. При нас става въпрос за някакво помещение, което ние изобщо не сме виждали, което няма нищо общо с моя живот! Кой е казал, че трябва да се озова в него отново?

— Ребека — Луциан ме галеше по косата. — Току-що ме попита за това. И аз ти казах, че ще се случи.

— Откъде знаеш?

Не можех и не исках да се задоволя с неговите обяснения, а такива и нямаше!

Луциан погледна през прозореца. Навън беше вече светло.

— Откъде знаеш, че животът ти има край? — попита той, вместо да ми отговори. — Откъде знаеш, че един ден неизбежно ще умреш?

— Какви ги говориш? — изфучах. — Не може да има сравнение. Всеки… човек знае, че някога ще умре.

— Правилно — каза Луциан. — Но откъде знае?

— Ами, защото всеки някога умира.

— А ти откъде знаеш, че и с теб ще е така? Че ти няма да си изключение?

— Защото… защото… ах, дявол да го вземе! — изпъшках аз, притисната в ъгъла. — Все ми е тая дали някога ще умра, изобщо да не говорим за това. Става дума за сега. Става дума за нас. Ако вярвах в това, че нищо не може да се промени, нямаше да бъда тук. Щях да си остана в Лос Анджелис и щях да се примиря със скапаната си съдба. Но не го направих, няма да го направя и сега!

Мълчах упорито, докато Луциан кротко ме галеше по косите. Той мълчеше различно от мен, по-меко, но с мълчанието си ми казваше всичко. Моите думи не бяха достигнали до него.

В стаята сякаш ставаше по-студено.

Когато посегнах към пуловера си, изведнъж си спомних съня на Луциан за маймуната от папиемашето и съда с боя.

Окей, това беше най-доброто доказателство!

Разказах на Луциан за ателието в Хамбург и за мръсната кухня.

— Не се случи така, както ти беше сънувал. Бях подготвена. И предотвратих съдът да падне върху мен. Значи…

123