Луциан - Страница 124

124

Погледнах триумфиращо Луциан.

— … значи не се случи. Ние знаем съвсем точно как изглежда помещението от съня. При нас не може да се стигне дотам, докъдето се е стигнало с Фей и Фин. Дори и да съществува такова помещение, ние просто трябва да внимаваме да не влезем в него!

Отново се изпълних с енергия. Сложих длан върху ръката на Луциан.

— Ще се върнем при татко и ще говорим с него — казах твърдо аз. — Той не е като Яне. Той също иска да ме закриля, но ще ме изслуша. Той ще ни изслуша и после ще се опита да ни помогне.

— Той знае ли изобщо къде си? — попита Луциан.

— Не — отговорих и за пръв път, откакто бях тук, осъзнах напълно, че баща ми не знаеше нищо за мен от два дена и две нощи.

— Ние можем да говорим с него — повторих аз вироглаво. — Той ще ни помогне. Той ще се погрижи ние двамата да останем заедно!

— Откъде знаеш? — попита Луциан.

Навън запя птичка. Аз погледнах Луциан.

— Просто знам — отговорих. — Също като теб.

Изражението на Луциан се промени. По лицето му отново се появи руменина, в очите му отново се върна блясъкът, а сенките изсветляха. Лявото ъгълче на устата му потрепна и премина в онази кротка усмивка, която толкова обичах в него.

Поех дълбоко въздух.

— Искам втори шанс, Луциан! Искам шанс с теб!

Луциан отново легна и се загледа в тавана.

— Добре — каза, без да ме погледне.

Той седна.

— Хайде да тръгваме!

Трийсет и осем

Пристигнахме в Лос Анджелис следобед. Въздухът беше тежък и потискащ, небето — мръсносиво, а морето — оловна маса, почти неразличаваща се от асфалта по улицата. Луциан и аз бяхме мълчали през цялото време, докато пътувахме, а и сега, когато завихме по улицата към татковата къща, продължавахме да мълчим. Без да продумам, посочих входната врата.

Луциан се колебаеше. После натисна спирачката, даде заден ход и обърна.

— Смятам, че не бива да пристигнем с крадена кола — каза той. — Още повече с такава — той се усмихна криво. — Наистина не пасва на този квартал.

Той паркира колата в един закътан ъгъл на тясна горска пътечка, която водеше към планината. После слязохме и тръгнахме към къщата хванати ръка за ръка. Краката ми тежаха като олово.

Колата на татко беше паркирана пред входната врата. В открития гараж видях спортната кола на Мишел, отпред беше паркирано Бентлито на Фей.

Луциан ме погледна.

— Готова ли си? — попита той.

Помислих си, че не съм, но после поех дълбоко въздух и кимнах. Пред вратата се впих в ръката на Луциан и позвъних. Звънът беше също толкова отвратителен, колкото и позвъняването на телефона, което ни беше изплашило на разсъмване край езерото. И двамата отскочихме назад, когато следващия момент вратата се отвори.

Пред нас стоеше Мишел, с бледо лице и без грим, свила тънките си устни. Докато погледът й се спря за съвсем кратко върху Луциан, то мен тя изгледа така, сякаш би искала да ми тресне вратата под носа и да не ме вижда никога повече. Но може би изглеждаше така, защото аз самата исках това в момента. В следващия миг вратата се отвори широко, а на мен внезапно ми се прииска да се обърна и избягам.

Но Луциан ме тласна напред и изведнъж се почувствах като избягала затворничка, която се предава доброволно на полицията.

Баща ми седеше в кухнята, която вонеше на пот и цигарен дим. Върху масата имаше половин бутилка водка, а отпред, в една чинийка, имаше дузина смачкани фасове. Баща ми беше отказал пушенето преди седем години. Самата аз бях тази, която го накара да обещае.

До хладилника, в другия край на кухнята, стоеше Фей. Червената й коса беше разрошена, бледосинята рокля — измачкана. Изглеждаше, сякаш току-що я бяха измъкнали от леглото. Зад нея беше клекнала Вал. Малката ми сестричка се беше хванала за прасците на Фей и кръглото й личице се подаваше между краката като между решетки.

Възприех всички тези детайли за секунди.

Беше като театрална пиеса, в която режисьорът беше заповядал на актьорите да замръзнат на сцената.

Единственото нещо, което се движеше, беше семейство Симпсън на телевизионния екран, които явно седяха в своята студена стая, защото тракаха със зъби.

— Татко, замръзвам — цвърчеше Барт Симпсън с гласа си от комикса.

— Не се тревожи, дете — отговори баща му Хоумър и му подаде чифт вълнени чорапи и суичър с качулка. — Тези вълнени чорапи и този суичър ще те сгреят.

Врещенето на съпругата на Хоумър беше заглушено от високото гласче на моята малка сестра.

— Татко, този ли е убиецът? — попита Вал, като посочи с пръст Луциан измежду краката на Фей.

От телевизионния екран Хоумър Симпсън отговори:

— Смятах, че глобалното затопляне ще се занимае с това. Точно сега Ал Тор не може да направи нищо.

— Фей, моля те — чух Мишел да вика с пронизителен глас, — заведи Вал горе, чуваш ли?

Фей моментално се обърна и взе Вал на ръце, която се съпротивляваше, мятайки се и пищейки, и излезе с нея от кухнята.

Погледнах безпомощно подире й.

Баща ми изключи телевизора с дистанционното. Фамилия Симпсън изчезна. Настъпи необикновена тишина.

— Татко, трябва да говоря с теб.

Това мое изшептяване прокънтя в ушите ми.

Баща ми се повдигна толкова бавно, че ми се стори, че никога няма да спре. Ризата му беше закопчана накриво. Ненадейно си спомних, че тази риза му я бяхме купили с Яне преди години от Шанцата, в Хамбург.

„Толкова му отива — беше казала тя. — Засилва блясъка на очите му.“

Сега очите му бяха кръвясали. Той постави длан върху масата, после помете с един-единствен замах бутилката водка, чашата и паничката с фасове. Пепелта се разнесе из въздуха. Угарките паднаха на пода, където се разпръснаха, образувайки неправилна фигура. Чашата се строши на хиляди парченца. Част от тях полетяха към полицата, а другите се плъзнаха като ледени кристали по пода. Пепелникът се разцепи на две големи части. Звукът беше различен от този на счупено. Беше по-ясен и по-кънтящ.

124