Луциан - Страница 122

К оглавлению

122

— Аха! — триумфираща протегнах ръка към първия чип.

Малко след това поисках и втория и десет минути по-късно Луциан трябваше да ми отстъпи своите седем чипа.

Облегнах се доволна назад.

— Знаеш защо го можем, нали?

Кимнах и изведнъж ми се зави свят. Луциан чувстваше това, което чувствах аз. Аз чувствах това, което чувстваше той.

Бяхме в същия унисон, както винаги досега, и действаше точно, до частица от секундата.

Гледахме се със светнали очи.

— Наравно — казах. — А сега какво?

— Струва ми, че ще трябва да се договорим за това, кой какви желания има. — Луциан наклони глава. — Какво беше твоето?

Посочих езерото.

— Да отидем да плуваме.

Той се засмя тихичко.

— Е, добре. По една случайност и аз исках тъкмо това.

Съблякохме се, увихме се с две одеяла и се затичахме към кея.

Беше хладно, бяха се появили облаци, не се виждаше и луната. Нямаше дори звезди. Вятърът духаше в косите ми, галеше кожата ми и изведнъж във въздуха замириса на дъжд.

— Пак на три ли? — Попита Луциан, когато застанахме на ръба на кея.

Кимнах. Пуснахме ръцете си, изпънахме ги напред и се хвърлихме с главите надолу във водата.

Обви ни мрак. Но Луциан беше непосредствено до мен. Усещах го, дори по-силно от студената вода, която ме беше обвила като втора кожа. Със силни махове се стрелнахме в дълбините, в пълна хармония, докато почти не ми остана въздух в дробовете, а исках да отида още по-надълбоко. Топли и студени, водните пластове се сменяха и против волята си се оставих да ме изтласкат нагоре. Луциан също се появи, ние едновременно се оказахме на повърхността и започнахме да плуваме кроул. Един до друг цепехме водите на нощното езеро със спокойни, силни движения, без да говорим, без да мислим, просто бяхме тук заедно, на това омайно място.

Сега вятърът шумеше по върховете на дърветата, къдреше езерната повърхност и когато стигнахме в средата на езерото, тежко и колебливо започнаха да падат първите капки дъжд. С лек плясък те срещаха повърхността, където оставяха малки кръгчета, докато накрая цялата вода се раздвижи. Капките станаха по-големи, те плющяха по кожата ни, по главите ми, по голите ни рамене и ръце. Усещах вода навсякъде; над нас, под нас, около нас. Тя ни обгръщаше с все по-силни барабанни звуци и докато стояхме в средата на всички тези мънички фонтанчета, които капките оставяха по повърхността, аз си спомних за нощта в Хамбург, в която сънувах тъкмо този момент.

Дъждът взе да намалява съвсем бавно, както висок глас преминава първо в шушукане, сетне в тих шепот, докато накрая спря. Езерото сякаш въздъхна с една-единствена дълбока въздишка. Спусна се мъгла; тя сякаш изпълзя от горите и започна да витае над водата. На едно място облаците се разкъсаха и оттам проблесна една-единствена звезда.

Капките, които сега се стичаха по бузите ми, бяха горещи и солени.

— Какво има? — попита ме Луциан уплашен. — Защо плачеш?

— Защото съм щастлива — прошепнах през сълзи и се разсмях.

След като взехме горещ душ, се сгушихме под топлата завивка.

— Обичам те, Ребека — прошепна Луциан. — Обичам те повече от живота си.

Притиснах главата му към гърдите си и казах:

— Аз също те обичам, Луциан.

Заспахме здраво прегърнати.

Трийсет и седем

Чух звъна като в сън. Идваше отдалеч, после постепенно взе да се чува все по-близо и по-близо, ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая ми запищя в ушите.

Отворих очи. Навън беше вече съмнало, в стаята беше хладно и аз зъзнех.

Луциан беше буден. Държеше ръката ми, но не помръдваше, аз също не мърдах.

Звънеше телефонът. Беше най-ужасният, най-чуждият и едновременно с това най-реален звук, който бях чувала някога. Продължи безкрайно. Когато спря, ние все още мълчахме.

Котката лежеше при краката ни в края на леглото. Тя се прозина и отвори едното си око, сякаш искаше да се убеди дали още сме там.

— Ще се случи отново.

Луциан беше този, който наруши мълчанието.

— Какво имаш предвид? — шепнех, макар да нямаше причина за това.

— Сънят — каза Луциан.

Той лежеше на една страна и ме гледаше втренчено. Никога досега очите му не бяха изглеждали толкова светли и никога сенките под тях — толкова дълбоки. Изведнъж кожата му ми се стори съвсем нежна, почти прозрачна.

— Сънят, който бяхме сънували и двамата. Отново ще се случи.

Тръснах глава. Беше първото движение, което направих, откакто се събудих, и то беше много рязко.

— Не — отговорих и гласът ми прозвуча толкова остро в стаята, че котката скочи уплашена от кревата и изчезна през вратата. — Не, защото ние ще му попречим.

— Ние не можем да му попречим, Ребека.

Гласът на Луциан остана спокоен.

— Какви ги говориш? — седнах. — Разбира се, че можем да го спрем. Ще останем тук. Тук няма полилей. Няма и зелен килим. Ти сам каза. Тук сме на сигурно място.

— Ще се случи — повтори Луциан беззвучно.

— Откъде можеш да знаеш? — сега вече крещях. По дяволите, как можеше просто да лежи тук и да ми говори такива неща? Свих юмруци. С удоволствие щях да го заудрям по гърдите. — Откъде?

Луциан сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си.

— Ребека — зашепна той в косите ми. — Ребека, хайде, изслушай ме! Моля те. Чуй ме.

Не успях да си надвия на ината и да кимна.

— Вчера, когато бяхме на онази планина и гледахме опашката на дракона — продължи шепнешком Луциан, — ти ме попита дали мога да си спомня какво съм бил. Отговорих ти, че не си спомням с разума, но бих могъл да го усетя. И това наистина е така. Усещам откъде идвам, Ребека. И чувствам, че това, което се е случило, ще се случи отново. Само че не намирам думи, за да ти го обясня.

122