Той разбра. Луциан разбра кой е.
— Вярваш ли ми? — прошепнах.
Последвахме котката и малката стая, в която влязохме, беше същата, в която спях, когато бях малка. Луциан беше прекарал последната си нощ тук. Как беше дошъл, още не можех да си обясня, но това сега нямаше значение. Чаршафът, върху който легнахме, миришеше на него, а свещникът стоеше на малката масичка пред прозореца. Небето беше придобило тъмносин цвят и малката светлинка караше сенките ни да танцуват из стаята. Котката беше изчезнала някъде.
— Вярвам ти — прошепна Луциан.
Съблече пуловера ми, после банския, накрая дънките и ризата.
Усетих излъчващата се от него живителна топлина.
Тази близост беше по-реална от всякога и не можех да си спомня да съм се чувствала някога така. Лицето му излъчваше съвсем човешка светлина. С нежно движение той ме привлече към себе си и ръцете му започнаха да изучават тялото ми. Аз също исках да го усетя изцяло: ръцете му, раменете, гръбнака по гладкия му жилав гръб, плешките, които потръпнаха под пръстите ми.
Макар и да не говорехме, не останахме тихи. Дъхът на Луциан, моят дъх, те се сливаха в едно и този дъх изпълни стаята. Неговото тяло се плъзна по моето и това, което последва, беше като гмуркане дълбоко във вода, само че безкрайно по-прекрасно.
Когато главата на Луциан клюмна върху гърдите ми, свещта отдавна беше угаснала и небето през прозореца беше избледняло.
— Ще спиш ли с мен? — мърмореше той, докато пръстите ми галеха влажните му коси. — Ще спиш ли с мен, Снежанке?
Аз кимнах и се усмихнах, и се чувствах така сладко уморена, както отдавна не се бях чувствала.
Събуди ме ярка слънчева светлина. В първия момент не можах да осъзная къде се намирам. Примигвайки, огледах стаята. При прозореца имаше кафява дървена маса, до стената — боядисан в синьо селски бюфет, в ъгъла стоеше бяло платнено кресло. По пода бяха разхвърляни дрехи — тъмносиня фланелена риза, износени кецове, моят пуловер с качулка, два чифта дънки, чиито крачоли бяха се преплетели.
Усмивката ми стана по-широка. Докоснах ръката, която лежеше тежко отпусната върху гърдите ми, внимателно се обърнах и видях Луциан.
Лежеше по корем, а лицето му беше извърнато към мен. Черната му коса беше паднала върху челото, а устните му, полуотворени, бяха почти недействително червени. Миглите му хвърляха къси сенки, а клепачите — не трепваха. Той дишаше дълбоко и спокойно и изглеждаше щастлив, каквато се чувствах и аз.
Целунах го по бузата. Той измърмори нещо в съня си, после предпазливо се измъкнах от прегръдката му, взех неговата риза и вдишвайки миризмата на тялото му, тръгнах по коридора, където отляво беше банята, отдясно спалнята и някъде отпред — голям хол с кухненски бокс.
Макар и да не можех да си спомня нищо, веднага се почувствах като у дома. Навсякъде беше боядисано в светли тонове и мебелите излъчваха далеч по-голям уют, отколкото студено обзаведената къща в Лос Анджелис. Ръждивочервените кресла бяха меки, на пода — пухкав килим, отворен селски долап със стереоуредба и полици, пълни с книги и игри. В една голяма глинена саксия на пода имаше оцветени камъни, върху малък скрин бяха наредени фотографии в рамки.
Влязох в кухнята. Във въображението ми ни виждах двамата в леглото с огромна табла със запечен шпек, яйца на очи и тост, намазан с масло. Но действителността бързо ме приземи. От хладилника ми се пулеха стрък увехнал праз, бутилка лимонов сок и туба кетчуп.
— Ей, смяната на дрехи не е честна.
Обърнах се и се засмях.
Луциан стоеше в рамката на вратата. Беше обул своите дънки, а от кръста нагоре беше омотал голото си тяло с тесния ми черен пуловер с качулката.
Той се усмихна и посочи с глава към хладилника.
— Лимонов праз с кетчуп. Вчера се замислих дали това може да стане национално американско ястие.
— Във всеки случай не и такова, каквото бих искала да опитам — отвърнах усмихнато и погледнах през прозореца, през който струяха слънчевите лъчи. — Хайде да отидем да закусим.
Луциан измъкна пуловера ми през главата си и застана пред мен с разрошени коси. Протегна ми ръка.
— Първо душ — каза, като ми се усмихна.
Не тръгнахме, а отпътувахме за закуска. И то с кола, която се оказа крадена. Едва когато излязохме от къщата и погледнах въпросително Луциан, разбрах какво не ми беше разказал вчера през нощта. (Например, че беше летял в първа класа за Америка — естествено, без да плаща, и че сам се беше научил да кара кола, шофирайки по улиците на Сан Франциско.)
Колата беше стар Шеви, син металик, който изглеждаше съвсем раздрънкан. На предното стъкло се мъдреше жълта лепенка, върху която човече с черна качулка размахваше някакво оръжие. Отгоре с черни букви беше написано: „Еюлдеморт избира републиканците“.
— Добър избор, братко — казах и заех мястото до шофьора. Въздухът беше доста хладен, но ухаеше прекрасно; на езеро, планини и слънце.
— И как намери къщата? — попитах аз, когато потеглихме. Тази страна на езерото, където се намираше къщата на прадядо ми, беше сравнително уединена и заобиколена от голяма гора. Не видях друга къща наоколо. След няколкостотин метра минахме покрай голям къмпинг и чак сега открих селища с малки двуетажни вилички. Но повечето от тях изглеждаха празни. Само тук-таме имаше паркирани отпред коли. Повечето от пристаните с лодки под наем, покрай които минахме, бяха затворени.
— Първите дни изобщо не можах да я намеря — отвърна Луциан. Беше добър шофьор. Управляваше колата с една ръка, докато другата лежеше върху бедрото ми. — Обикалях безцелно наоколо. Това езеро е ужасно голямо. Сто и шейсет мили бряг. Никакви селища, но безброй къщи из околността. Ти тук наистина добре си се скатала.