Луциан - Страница 115

115

— Защо не те е страх от мен, Ребека? — попита той тихо, като сложи свещника върху стъпалото между нас. — Защо не бягаш ужасена оттук? Бих могъл да бъда твоя убиец.

„Не, не си — помислих си аз. — Ти си моят ангел.“

Сега нашите сенки затанцуваха по дървения под на верандата.

Мислех за Фей, която с помощта на Фин беше научила коя е. Мислех си за Тайгър, който го разбрал от Фей. Замислих се и за това, как те двамата — Фей и Тайгър, всеки по свой начин, ми бяха обяснили кой е Луциан.

Е, трябваше да го направя.

Не бях помислила как да започна. Казах просто това, което ми дойде на ума:

— Спомняш ли си твоя сън за момичето на брега? Момичето с червените коси и сребристата рокля?

— Да — Луциан кимна объркано. — Защо ме питаш?

— Запознах се с нея — отговорих.

Луциан се облегна на горното стъпало. В далечината се чу шум от мотоциклет.

— Името й е Фей — продължих аз. — Бавачка е на малката ми сестра. Тя ме закара на плажа. Седяхме точно на мястото, което ти си я видял в съня си. И тя ми каза, че причината болките ми да спрат внезапно си ти. И че си ме следвал.

— Момент — Луциан тръсна глава. — Откъде това момиче може да знае какво съм направил? Коя е тя? Откъде ме познава?

— Не те познава — отговорих аз. — Но тя го знаеше, защото и тя също като теб…

Поколебах се.

— Тя също като теб няма линии по дланите. Тя може да става невидима, тя не може да умре и тя някога е била човек без минало. А спомняш ли си своя хазяин в Хамбург?

Луциан кимна и сбърчи объркано чело.

— Той също е като теб. Затова те е намерил в Хамбург. Не е било случайност, Луциан. Мортън Тайгър те е взел при себе си, защото си различен. И той го е разбрал.

Луциан потрепна и примигна с очи.

— Откъде знаеш това? — попита той недоверчиво. — И как изведнъж научи името му?

— Не е изведнъж — въздъхнах. — Познавах Тайгър много преди теб. Беше мой учител по английски в Хамбург. Но тогава не знаех, че той те е взел да живееш при него.

— Какво? — Луциан беше напълно слисан. Той едва забележимо се отдръпна от мен. — Но защо… как така не ми е разказал всичко това?

Поклатих глава. Подбудите на Тайгър съвсем нямаха място тук в момента, най-малкото не исках да си спомням за тях сега.

— Когато ти изчезна в онази нощ, след разговора си с Яне, беше вече твърде късно — продължих аз. — Той те беше търсил навсякъде и накрая разбрал от Фей, че трябва да си близо до мен. И така отлетял за Лос Анджелис. Всичко, което знам за нас, го научих от Фей.

Луциан вдигна ръка.

— Съжалявам — каза. — Но вече съвсем се обърках.

Той ме фиксираше с поглед и гласът му прозвуча крайно подозрително.

Прехапах устни. Не знаех дали бях започнала правилно, но вече нямаше връщане назад. Полека-лека трябваше да стигна до същността. Но как?

Коленичих върху стъпалото пред Луциан, така че се гледахме очи в очи. Бледото му лице беше осветено от пламъка на свещта.

— Представи си, че на този свят не се появяваме сами? — зашепнах. — Какво би било, ако с всеки човек се раждаше и един ангел, който да го съпътства от рождението до смъртта. И какво ли… — сложих ръка върху ръката на Луциан — … би станало, ако този ангел се влюби?

Луциан внезапно потрепери. Изглежда все още не беше разбрал. Точно така реагирах и аз, когато Тайгър ми го обясни. Луциан стисна устни. Той поклати глава. Но не ми възрази. Само ме гледаше с празен поглед.

— Всички твои сънища, които сънуваше за мен през последните месеци — шептях. — „Никакъв контакт“, ми каза. Никога не си бил в контакт с мен. Освен един-единствен път. Тогава в болницата, когато съм била малко момиченце. Бях паднала от люлката и лежах в интензивното. Почти бях умряла. Аз те видях, Луциан. Ти влезе в контакт с мен, защото в този момент те видях за пръв път. Ти беше Лу, но после лекарите спасиха живота ми и ти отново стана невидим.

Прокарах пръсти по дланта на Луциан.

— Какво би станало? — попитах. — Какво би станало, ако за няколко секунди в това помещение със зеления килим отново усетех, че си там? Ако те потърсех? Ако твоето желание да си до мен изведнъж станеше и мое?

Тъмните вежди на Луциан се събраха. Той отвори уста, но аз сложих ръка на устните му.

— Каквото и да е довело до смъртта ми, заради желанието ти да ме докоснеш, трябва да е било ужасно съвпадение — казах аз. — Но ти си нямал вина. Аз молех за своя живот, а ти си искал да ме спасиш. Но не си можел. Защото си бил ангел, а ангелите не могат да направят нищо. Те могат само да съпътстват.

Застанах по-близо до Луциан и продължих.

— Може би в този момент си пожелал да станеш човек и желанието ти се е изпълнило — продължих тихичко. — И после си стоял под прозореца ми вече като човек, но без линии по дланите, без спомен за предишното си съществуване, без нищо друго, освен сънищата си. Можеш ли да си го представиш?

Луциан мълчеше.

Слабата му фигура хвърляше дълга сянка върху верандата и върху тази сянка сега безшумно скочи котката, така че за миг остана невидима. После се мярна в светлината на свещника, тихо се плъзна под прозореца, скочи и изчезна във вътрешността на къщата.

— В нощта, когато останах при теб — шепнех аз и сега лицето ми беше толкова близо до лицето на Луциан, че усещах дишането му върху кожата си, — ти ме погледна и ми каза как ти се струва, че сякаш ми липсва нещо, което другите имат. Това си бил ти, Луциан. Ти си ми липсвал, защото не си бил до мен като ангел, а като човек.

Луциан вдигна ръце, виждах как зад лицето му един свят се разбива на парчета и от тях се сътворява нов.

115