Луциан - Страница 114

К оглавлению

114

Отделихме се, така че вече седяхме един срещу друг. Луциан хвана ръцете ми.

— Трябва да ти кажа нещо.

Беше едно изречение, което и двамата изговорихме едновременно, сякаш бяхме един човек.

Поисках да продължа, но Луциан здраво стисна ръцете ми.

— Трябва да изслушаш първо мен — помоли той настоятелно.

Лицето му се изкриви. Челюстта и вените по челото му пулсираха и аз забелязах каква борба водеше със себе си.

И осъзнах, че трябва да го оставя до говори пръв, за да мога предпазливо да му съобщя истината. Защото нямаше никакво съмнение, че все още не знае кой е.

— Хайде — казах аз и му се усмихнах. — Опитай. Аз имам време.

Луциан си пое въздух.

— Спомняш ли си още — попита тихо той — как ми каза, че трябва да се опитам да сънувам кога съм те видял за последен път?

Кимнах и погледнах към поляната. Лунната светлина сега падаше точно върху лопатката за пясък. Тя просветваше червена в тъмнозелената трева.

— Опитах — каза Луциан. — Още същата нощ, след като ви бях срещнал в бара с майка ти и нейната приятелка. В началото не ми се удаде, но после започнах да следвам указанията от книгата на майка ти. Отново и отново си пожелавах този сън, все повече се концентрирах върху това, докато…

Луциан затвори очи.

— … накрая го сънувах.

Вятърът донесе хладния въздух откъм езерото.

— Стояхме пред една врата — продължи Луциан. — Ти натисна дръжката и после ние влязохме в тази стая.

— Зелен килим? Полилей? — попитах беззвучно.

Луциан ме погледна объркан. После продължи. Гласът му звучеше прегракнал, сякаш нещо го душеше.

— Килимът беше зелен — повтори той, — плюшен и отвратително крещящо зелен. Стените бяха облицовани с дърво. От тавана висеше кристален полилей, огромен, тежък полилей. Някъде явно е имало отворен прозорец, защото от течението при отварянето на вратата стъклените капчици по него се раздвижиха и зазвъняха тихо.

Несъзнателно се извърнах и се взрях в отворения прозорец, зад който пердетата се издуваха.

Луциан поклати глава мрачно усмихнат.

— Не знам кое беше това помещение — каза той. — Поне не съм сигурен. В средата имаше легло с цветна покривка. Над леглото висеше кичозна картина. Снимка на зелени планини и ливади. И ти… — Луциан поглади с пръсти дървения парапет на стълбата, — ти беше единственото хубаво нещо в тази стая. Както винаги контакт между нас нямаше. Но ти изглеждаше щастлива. Поопъна с ръка завивката, взе да се кискаш и после се случи.

Луциан спря.

— Какво? — сега аз затаих дъх. Изглежда, че сънят на Луциан е започнал няколко минути по-рано от моя. — Какво се случи?

— Ти започна да пееш — каза ми той. — Една кратка глуповата песничка. „Хайди, Хайди…“ Беше толкова безгрижна. Започна да се въртиш, смееше се. А аз… — той ме погледна тъжно… — Аз изведнъж почувствах, че те обичам. Беше първият път, когато почувствах нещо и реагирах. После у мен се събудиха и други чувства. Поиска ми се да те докосна. Поисках да говоря с теб. Да се смея с теб. Да те целуна. А ти…

Луциан поклати глава.

— … ти спря да пееш. Огледа се учудено наоколо. И отново започна да се въртиш из помещението. Съвсем ясно беше, че търсиш някого.

Луциан обърна глава към люлеещия се стол. Проследих погледа му. Сега котката беше затворила и двете си очи и изглежда спеше. Много беше странно, но тя сякаш разбираше всяка дума, която изричахме.

— Струва ми се, че търсеше мен, Ребека — каза Луциан. — Но не ме виждаше. Беше объркана, а после се натъжи. Не можех да кажа нищо, но в главата ми се въртеше постоянно само тази единствена мисъл; исках да ти покажа, че съм там. Исках да те докосна. Внезапно почувствах, че бих дал всичко, за да мога да те докосна един-единствен път. И после…

Луциан млъкна измъчен. Котката потрепна с уши. Част от завесата излетя от прозореца, бял, тънък воал.

— Какво се случи после?

— Лентата се скъса — каза Луциан. — Сънят се превърна в кошмар, съвсем рязко, като че ли сцената се смени. Имаше парчета стъкло. Имаше кръв. Ти ме погледна право в очите. И после започна да ме умоляваш да те оставя жива.

Луциан зари лице в ръцете си.

— О, господи, Ребека, какво съм направил? — шепнеше той. — Толкова ме е страх, че ще се случи отново. Че ще се случи в действителност, както всички други сънища. Че аз имам вина. Затова отидох при майка ти. Тя трябваше да те изпрати колкото е възможно по-далеч от мен.

Луциан наведе глава и така ние седяхме и мълчахме известно време.

— Какво стана по-нататък? — попитах. — Какво се случи след нощта, в която разговаря с Яне?

Луциан вдигна един лист от пода. Изглади го с пръсти.

— Имах болки — отговори той. — Неописуеми болки, които не стихваха.

Луциан смачка листа с ръце.

— Щях може би да издържа на тях — каза той с упорит тон. — Но ми стана ясно, че и ти изпитваш същото.

Нямаше нужда дори да кимна.

— Затова — допълни — само затова те последвах.

Засмях се.

— Значи и ти си си припомнил?

Луциан кимна.

— Когато самолетът се приземи в Сан Франциско, болките престанаха.

Той разтвори длан и пусна смачканото листо на ливадата. Луната изчезна зад дърветата и изведнъж всичко около нас потъна в мрак.

Луциан стана от стъпалото и се сля с тъмнината. Проблесна пламък от запалка и видях как Луциан запали един свещник, който стоеше върху масата на верандата. Котката измяучи.

Когато Луциан се върна със свещника в ръка и отново седна срещу мен на стъпалото, половината му лице беше осветено, другата половина беше в сянка.

114