Луциан - Страница 113

113

После се обърна и влезе в колата.

Аз се затичах надолу по тясната пътечка към брега и после по пясъка през високия шелф. Бях съвсем спокойна, толкова спокойна, колкото някой, който спи и сънува прекрасен сън.

Трийсет и три

Той беше там.

Луциан стоеше на пристана пред къщата на прадядо ми.

Гледаше към езерото.

Но аз знаех, че ме чувства.

И когато стъпих на пристана, той се обърна към мен.

Трийсет и четири

Не си спомнях как сме стигнали до къщата. Може би Луциан ме беше хванал за ръка, може би така, един до друг, бяхме притичали през меката трева, във всеки случай бяхме тук и се прегръщахме. Покритата веранда беше като защитено помещение, отворено само към езерото. Един люлеещ се стол, една маса, два стола, един отворен прозорец и в средата на верандата — ние.

Луциан вдигна ръка и започна да ме гали с върховете на пръстите си по лицето, по устните, по ноздрите, по носа, по слепоочията и оттам отново към бузата ми, положена върху дланта му, която я топлеше, докато вече не осъзнавах къде свършва лицето ми и къде започват ръцете му.

Бавно и безшумно парчето небе пред верандата започна — сякаш някой отгоре разливаше в здрача боя — да се оцветява в тъмносиньо, дълбоко сиво, гъсто черно.

И колкото по-малко виждах Луциан, толкова повече го чувствах, сякаш изведнъж се намерих будна в своя собствен сън или сякаш гледах със затворени очи.

С него се случваше същото, знаех това. И колкото повече мълчахме, колкото по-бавно се движехме, толкова по-действителен ставаше сънят и ние в него.

Вдигнах ръката си, попипах лицето му и го видях, както виждат слепите. Лицето на Луциан се очертаваше под пръстите ми. Ето го високото чело с фините черти, дотам, където започваше косата, където кръвта течеше по вените, в пулсиращ ритъм, все по-бърз, все по-топъл, докато връхчетата на пръстите ми започнаха да горят. Те се спуснаха надолу към изпъкналата скула. Докато усетих фините косъмчета по бузата му. Пръстът ми продължи надолу по меката извивка на горната устна към сърцевидната вдлъбнатинка, после надолу към ъгълчетата на устата му и оттам по по-пълната извита долна устна.

Затворих очи, пълна тъмнина. Беше толкова тихо, че нищо вече не чувах, само кръвта си, която шумеше в мен.

Целунах го.

После ме целуна той.

Целунахме се.

И целувката стопи съня, и всичко стана истинско. Внезапно топлината се разля навсякъде — по ръцете ми, по гърдите ми, по корема ми, по краката, дори по пръстите на краката. Топлината се превърна в нега, ръцете на Луциан пламтяха и изгаряха кожата ми, когато внезапно се чу тихо изскимтяване. Потрепнахме уплашено, двамата едновременно.

Лунната светлина озаряваше верандата, сребристо светла танцуваше по дървения под. Тих ветрец повя и едва сега забелязах, че в къщата има отворен прозорец. Белите завеси се издуха и под мен прозвуча тихо измяукване, точно до краката ни.

Когато видях как черната котешка опашка се мърда из въздуха, нямаше как да не прихна. Луциан също се засмя тихичко.

Черната котка, за която баща ми ми беше писал тогава, стоеше пред нас и ни гледаше със святкащите си очи: първо Луциан, после мен, после отново Луциан, сякаш искаше да го попита: „Кого си домъкнал тук?“

Отново се разсмяхме и това бяха първите звуци, които излязоха от устите ни и които като че ли ни изплашиха повече от котката, която оскърбена се обърна и също така безшумно, както се беше появила, гордо се отправи към градината.

Луциан взе лицето ми в дланите си, леко ме отдалечи от себе си и този път го погледнах с отворени очи.

И отново лицето му се очерта пред мен. Бледата му кожа блестеше на лунната светлина, косите му бяха катраненочерни и очите му гледаха големи и тъмни. Усещах погледа му върху себе си, мек като милувка беше той.

Казах:

— Обичам те.

Думите останаха във въздуха, докато се стопиха и после излязоха още веднъж от неговата уста.

Той ме целуна нежно. Първо по слепоочията, после по врата, после по устата. Накрая сложи глава на гърдите ми.

— Ти си тук — прошепна. — Ти наистина си тук.

— Да — отговорих. — Сега съм тук и сега вече няма отново да ме отпратиш. Сега най-сетне сме заедно.

Трийсет и пет

Луната се беше попреместила малко. Стоеше между дърветата и сребристата й светлина падаше през тъмните листа върху поляната. Седнахме на стъпалата на верандата един до друг. Коленете ни се докосваха, беше почти както там на брега Фалкенщайн. Само че сега Луциан ме беше обгърнал с ръка и аз силно се притиснах в него.

Котката се беше върнала с мъртва мишка между зъбите. Тя я постави на тревата пред верандата и се разположи до нея с гордо вдигната глава. Като черен сфинкс седеше пред нас и ни гледаше. Ветрецът тихо повяваше по върховете на дърветата. Беше нежно шумолене, тук-таме се подаваше по някой бурен и на едно дърво беше облегната лопатка за пясък.

Беше странно. Преди за мен съществуваше само верандата, може би не тя, може би само човекът на нея. И сега също за мен оставаше само и единствено Луциан, но вече и светът наоколо принадлежеше към нас, сливаше се с нас и с падащата нощ.

Котката се надигна, покачи се с меките си лапи на стълбата и се промъкна между краката на Луциан. Запитах се дали животните усещат това, което ние не можем да изразим с думи. Когато ръката на Луциан започна да я гали по черната козина, тя замърка, после се плъзна покрай нас. Обърнахме се, видяхме как котката скочи върху люлеещия се стол, завъртя се няколко пъти в кръг и после се сви на кълбо с глава, обърната към нас. Тя затвори едното си око, а другото остана отворено.

113