Луциан - Страница 117

117

— Баща ми и Мишел живеят в Лос Анджелис — промърморих аз засрамено. — Тази къща е лятната вила на баща ми.

— Всъщност си беше чиста случайност — каза Луциан. — Аз не бях единственият скитник из околността. Изведнъж се появи черната котка. Тя дойде откъм гората и веднага се отправи към вашата къща. Аз я последвах. Не ме питай защо.

Езерото беше от дясната ни страна. Няколко лодки плуваха из него. Открих и няколко сърфисти. Къщите от тази страна, построени в планините, бяха по-големи и по-скъпи от виличките, покрай които бяхме минали преди малко. Из ливадите, зелени и сочни, пасяха коне.

— Котката ме заведе право пред задната врата в градината — продължи разказа си Луциан. — Тя изчезна във вратичката за котки, а аз видях през прозореца твоята снимка.

Поклатих глава. Знаех, също както и той, че това не е било случайност. Както не беше случайна и нашата любов.

Луциан изглежда беше разбрал какво мисля и ме потупа по крака.

— Хей, Снежанке — каза. — Мисля си, че всъщност ти беше джуджето. Защото този път аз ядох от твоята паничка. И аз спах в твоето креватче.

Засмях се, а Луциан посочи вляво.

— Какво ще кажеш за това? — попита той и намали скоростта.

Зад един паркинг, на който бяха спрели три леки коли и един камион, видях старомодна закусвалня. Навесът беше на бели и червени райета и на табелата под покрива беше написано: Чичо Том.

— Идеално — отговорих.

Когато влязохме хванати ръка за ръка, си помислих за „Дорис дайнър“ в Хамбург, където бях прекарала безброй обедни почивки, но това тук беше много по-автентично.

Подът беше на черни и бели квадрати, седалките от яркочервена кожа и на всяка маса, зад туба с горчица и шише кетчуп, имаше малък джубокс със стари песни. По стените висяха снимки на Елвис Пресли, Джеймс Дийн и Мерилин Монро. Беше спокойно, само няколко мъже седяха на една от масите и пиеха кафе.

Седнахме на маса за двама до прозореца, първо един срещу друг, а после се закискахме, защото дори и малката масичка между нас ни отдалечаваше прекалено.

— Аз при теб или ти при мен? — попита Луциан и повдигна вежда.

Хванах здраво ръката му и го придърпах до себе си. Той обви ръка около мен и аз се сгуших в него. Сервитьорката дойде при нас и попита какво желаем. Косата й беше боядисана в черно, беше силно тупирана и усмивката на начервените й устни, която ни отправи, беше дружелюбна.

Аз също се усмихнах. Желания? Нямах никакви. Мислех върху думите на Луциан за брега Фалкенщайн. Всичко, от което имах нужда, беше тук. Е, стомахът ми беше на друго мнение и привлече вниманието ми, като започна да курка. Поръчахме прясно изцеден портокалов сок, яйца на очи с шпек, пържени картофки, багета и топено сирене.

Докато чакахме, се целувахме, ухилихме се на старите мъже, които ни наблюдаваха тайничко, и дори докато се хранехме, не пуснахме ръцете си. В джубокса намерих старата песен на АББА „Lovelight“, която бандата беше пяла в магазина за осветителни тела. Луциан измъкна от джоба на панталона си четвърт долар, за да мога да я пусна. Когато момичетата от АББА запяха „I wan t let you out of my sight“, аз смушках Луциан.

— Трябваше да видиш лицето на плешивеца, когато го хвана за врата.

— Добре, че не го хванах и на друго място — изръмжа Луциан и ето че отново се разсмяхме.

Луциан потопи един пържен картоф в кетчупа и ми го подаде. И когато опитах да го лапна, той ми го лепна на носа.

— Ей, малката, тук имаш нещо — каза и целуна кетчупа на носа ми. После сервитьорката дойде, за да напълни чашите ни с прясна вода.

— Откъде идвате, гургулички? — попита тя.

Поколебах се.

— От дранголника — изрече Луциан и отново ме прегърна. — И двамата бяхме осъдени на доживотен, но ни освободиха за добро поведение.

— О! — намигна ни жената. — Наслаждавайте се на свободата си.

Точно това смятахме да направим. Подадох новата си кредитна карта и след като платихме, Луциан ме вдигна от стола.

— Ела — подкани ме той. — Искам да ти покажа нещо.

Хванати ръка за ръка, се върнахме към Шевролета, целунахме се, посмяхме се на малкото кученце, което седеше пред закусвалнята и изджавка срещу една стара дама, която от страх за малко не изпусна чантата си, и отпрашихме.

Изглежда, че докато ме беше търсил край езерото, Луциан добре беше опознал местността. Той зави от улицата по една неравна горска пътечка, която лъкатушеше към планината през кичеста горичка. На едно павирано място край полянка спря. Когато слязохме от автомобила, на няколко метра от нас размаха криле един орел и нещо голямо се шмугна бързо през храстите в гъсталака. Видях само една кафява задница и бясно бързи крака, които в следващия миг се изпариха във въздуха.

— Къде ме водиш? — попитах.

Но Луциан само взе ръката ми и ние тръгнахме през гората. Беше смесена гора, тясна лъкатушеща пътечка се виеше нагоре. Отново ми направи впечатление, как Луциан се движеше като котка. Отделни слънчеви лъчи рисуваха петна върху земята между дърветата, високите им корони шумяха и внезапно в мен се появи усещането, че ние бяхме единствените хора в цялата околност. След малко пътечката просветля и Луциан ме поведе вдясно, докато спряхме върху широко скалисто плато. Останала без дъх, едва пазех равновесие, но когато Луциан ме заведе при пропастта, забравих за мъченията.

Дълбоко долу под нас се простираше опашката на Драконското езеро.

Кристалночиста, зелената вода на реката се точеше през местността в тясно зигзагообразно корито. Големи и могъщи, планините се извисяваха, а между тях се виждаха буйни зелени ливади. Над нас беше само небето. То беше безоблачно, ясно и лазурносиньо. Ято птици се рееха във въздуха.

117