Луциан - Страница 109

109

— Добре ли прекара? — попита баща ми. — Вкусни ли бяха „Бедните рицари“?

Той ми се усмихваше и в първия момент не схванах какво имаше предвид. После измърморих, че било много вкусно, но че съм уморена.

Беше десет и половина. После стана единайсет и половина, дванайсет и половина, един и половина. В два часа продължавах да се разхождам из стаята като тигър в клетка и да си блъскам главата. Отново и отново се връщах към мисълта, че Луциан ме търси. Беше единствената сламка в морето на възможностите, за която можех да се хвана. Какво би било, ако Луциан разбереше кой е той в действителност? Какво щеше да е, ако той наистина беше тук, за да ме търси?

Но къде ти! Изпъшках.

Нямаше опорна точка. Не бях му казала в кой град живее баща ми, той не знаеше адреса. Не знаеше дори името и презимето на татко. Баща ми не се казваше Волф както аз и Яне, а Рийд.

И надали Луциан е попитал някого за адреса на баща ми. Това, че неговият щедър домакин от Хамбург ме познава, той изобщо не можеше и да предположи, а че Сузи е на моя страна, най-много бегло да е разбрал. Освен това, тя ми беше писала в мейл, че не го е намерила. Пък Яне щеше да е последната, която Луциан би потърсил след онази нощ, това поне ми беше ясно.

Мозъкът ми трескаво търсеше други възможности.

Какво знаеше той за мен? Дали му бях казвала някакви имена, които биха могли някак да му помогнат? Нищо такова не ми идваше на ум. Или? Бях споменала Мишел. В пристъп на еуфория, написах в Гугъл името. Броят на появилите се резултати ми подейства като шамар. Името Мишел излезе 220000000 пъти, като най-познато беше на съпругата на Обама.

По дяволите! Мисли, Ребека, мисли! Дали му бях казвала за професията на баща си? Не. За професията на Мишел? Със сигурност не.

Изключих компютъра и отново започнах да се разхождам из стаята. Легло, бюро, прозорец, врата. Легло, бюро, прозорец, врата. Гардеробна. Преглеждах рафтове, отварях чекмеджета, сякаш отговорът на моя въпрос можеше да се крие между чорапите и гащите. По едно време погледнах дори и в куфара.

Мамка му! Ударих с юмрук по стената. Имах усещането, че пропускам нещо, нещо ме глождеше, трябваше само да си спомня. Но какво?

Изведнъж се сетих какво може да е направил Луциан. Всичко, с което е разполагал, а по всяка вероятност разполага и сега, бяха откъсите от неговите сънища. Стоп! Това е! Изтичах до шкафчето на бюрото ми и извадих рисунката на Фей, която ми беше нарисувала на плажа във Венис. Сънят на Луциан за плажа. Със сигурност е предположил, че Яне ме е изпратила при баща ми в Калифорния, беше близко до ума. Затова и ще трябва да търси по брега, както и аз! Спуснах се към телефона и набрах мобилния на Фей, занареждах колко сме били глупави — докато сънливият й глас не ме прекъсна.

— Само в Лос Анджелис плажната ивица е над сто километра — каза тя.

След което аз още веднъж й обрисувах детайлите от съня на Луциан.

— Пък да не говорим за всички останали щати. И по всички плажове има сума ти народ. Волейболисти и сърфисти има навсякъде. Дори Луциан да се опита да те намери на плажа, ще е като да търси игла в купа сено.

— Но Тайгър в Хамбург, също го е…?

— В Хамбург Луциан се е превърнал в човек — прекъсна ме Фей. — Той е трябвало да бъде близо до теб. Не е било никакво фокусничество да го намери. Също като Амброуз и Мортън.

— Точно! — извиках. — Но значи това може да се случи и тук! Защо не ме намира тогава?

— Защото Луциан е прекъснал връзката между вас. Този път той се е погрижил да бъдеш заточена на другия край на света. Тук може да те намери само по чиста случайност. Би могло да се случи, ако ти дойде нещо на ум, което може би си му разказала.

Но нищо не ми идваше на ум. В пълно отчаяние започнах да уговарям Фей да предизвикаме случайността и да отидем в събота по обяд на плажа, та най-малкото да имам чувството, че съм предприела нещо.

Опитахме първо на Санта Моника бийч, където из увеселителния парк се разхождаха семейства с малки деца. Оттам тръгнахме покрай колоездачи и играчи на скат към Малибу бийч, рая за сърфистите, с прекрасните крайбрежни къщи, в които богатите и красивите прекарваха своите уикенди.

— Какво виждаш? — попитах аз Фей, когато минахме покрай едно момиче на моята възраст, което вървеше по брега по къси панталонки, вглъбено в мислите си. — Как разбираш, че има спътник?

— То е като в портрета на Вал — отговори ми Фей. — Виждам нещо подобно на сянка. Някои хора твърдят, че могат да виждат аурата на други хора. Общо взето това не е нищо по-различно. Нищо особено. Това е просто нещо, което ги обгражда.

Отправихме се към Манхатън бийч, където сърфистите чакаха идеалната вълна, после продължихме към Хермоуса бийч, където през цялата година се провеждаха волейболни турнири. Накрая стигнахме и до Кабрило бийч, където разноцветните платна на сърфовете трептяха като огромни пеперуди над морето. Слънцето блестеше, беше горещо като през лятото и всички хора, които срещахме по пътя, бяха в прекрасно настроение. Но с всеки изминал час аз ставах все по-нетърпелива и неспокойна. Вечерта вкъщи избухнах в сълзи и плаках, докато се изтощих толкова, че заспах.

И отново се появи същият кошмар. Бяха същите картини, които бях сънувала сто пъти, но този път ефектът беше много по-страшен от всякога, защото знаех, че те не изплуваха от подсъзнанието ми. Моят сън отразяваше бъдещето и с всеки ден, всеки час и всяка минута, в които бяхме разделени с Луциан, този момент наближаваше.

Но не осъзнаването, че трябваше да умра, беше това, което ме изпълваше с неизразим ужас. А възможността, че бих могла да умра сама. Защото тогава Луциан трябваше да остане сам. Както Фей. Както Тайгър.

109