Луциан - Страница 110

110

За да издържа нощта, оставих лампата да свети, впих ръце в гъбата на щастието от Врабеца и изпях всички детски песни, които помнех, само за да мога да се опазя от страховете си. Когато дойде време за ставане, отново се впуснах в активно действие. Действай, Ребека, не мисли, такъв беше девизът ми. На закуска попитах баща си дали е в настроение да ми покаже града. Мишел, която всъщност имаше други планове, стисна устни, а Вал беше разочарована. Имаха ден на отворените врати в училище и Вал играеше малка роля в една театрална пиеса. Но баща ми беше толкова щастлив, че пожелах да предприема нещо заедно с него, че отправи недвусмислен поглед към Мишел.

А Вал утеши с обещанието, че непременно ще присъства на следващото представление. Слънцето светеше като огромен прожектор над града, по чиито улици ме развеждаше баща ми. Къде искам да отида, какво искам да видя, попита той, защото можело да се открият твърде много неща в тази четиримилионна огромна фабрика за мечти. Помолих го да ме закара, където и да е.

Палмите хвърляха дълги сенки. Улиците бяха пълни с коли, но никой не нервничеше, никой не бипкаше. Изглеждаше, сякаш никой не бърза. Различни от тези в Хамбург бяха алеите и булевардите — по-широки, по-красиви, по-прави. Татко ми разказа, че най-дългата улица в Лос Анджелис е сто километра.

Всичко беше дълго. Всичко беше голямо. Супермаркетите, паркингите, лъчезарните модели по рекламите. Сравнен с този град, Хамбург беше като селце — играчка.

Докато баща ми сочеше отделните сгради и ми обясняваше разни неща, които преминаваха край ушите ми като неясни шумове, аз се опитвах да си представя, че в колата не сме двама, а трима. Аз, баща ми и неговият спътник. Но къде беше моят? Къде беше Луциан?

Градът сякаш ставаше все по-голям, а надеждата ми да го намеря — все по-малка. Върху един огромен светещ плакат за дамско бельо се мъдреше надпис: Ние превръщаме мечтите ви в реалност. Моделът, дългокрака брюнетка, показваше снежнобелите си зъби. Усмивката й ми заприлича на подигравателна гримаса.

Тръгнахме към Уестууд, където гигантски сгради се издигаха в небето, пресякохме Бевърли хилс, където туристически автобуси предлагаха обиколки до къщите на звездите. Завихме по „Сънсет стрип“, прочутата улица за развлечения в Холивуд, която по всяка вероятност Сузи щеше да обяви за също така „галактическа“, както и крайбрежната алея на Венис бийч. После минахме булевард „Холивуд“, където на „Walk of fame“ се беше родила филмовата индустрия. Елвис, Ласи и още над две хиляди други величия бяха увековечени с мраморни звезди. Тъкмо се бяхме спрели пред статуята на Чарли Чаплин, когато видях един младеж с протрито кожено яке и тъмна коса, който палеше цигара. Хвърлих се върху него. Междувременно ми беше обърнал гръб и го завъртях за раменете.

— Виж ти — младежът се разсмя. Зелените му очи ме изгледаха изненадано. — Познаваме ли се?

— Не, извинете.

Въздъхнах дълбоко и отпуснала рамене, се върнах при баща си.

— Искам да си ходим вкъщи — казах аз.

Акцията донесе само едно: стана ми ясно, че можех да погреба надеждата да намеря Луциан в този огромен град.

И сега, когато всичките ми опити се бяха провалили и стените на стаята ми заплашваха да ме смажат, страхът ми стана неудържим.

Направих го, без да се замислям, беше нещо съвсем естествено и почти не можех да схвана защо не го бях направила много по-рано.

Обади се след третото позвъняване и звучеше сънено.

— Твоя домат — казах аз, — принтирах го и той много ми помогна. Не знаех, че можеш да рисуваш толкова добре.

От другия край на линията цареше тишина. Беше по-различна от мълчанието на Сузи и аз имах неприятното усещане, че трябва да добавя нещо, но изведнъж увереността ми ме напусна.

— Себастиан? Там ли си още? Аз съм… Бекс.

— Да, чувам.

— Хай.

— И така… — изкисках се престорено. — Слушай, лети една кукувица над морето и среща акула. Акулата казва: Куку. Кукувицата отговаря: Хай, хай.

Тази тишина на другия край не беше хубава.

— Извинявай, Бекс, но тъкмо сега наистина никак не съм в шеговито настроение — отговори Себастиан с потиснат глас. Пое си въздух. После го изпусна. Зададе ми грешния въпрос:

— А ти как си, Бекс?

— Добре — отговорих бързо и с твърде висок глас. — Вече отново съм добре. Сузи не ти ли предаде поздрави от мен?

— Да. Предаде ми. Миналата седмица. Миналата седмица в сряда. Каза ми, че сте се смели. Каза, че си звучала почти както по-рано — Себастиан си пое въздух, после го изпусна. — Но аз не й повярвах. Ти не звучиш както обикновено. Не знам как да ти го кажа, Ребека, но последните четири дена бяха за мен, в сравнение с времето преди това, като четири години. Или като четири вечности. Във всеки случай малко… твърде дълги. Аз… един момент. Окей?

— Ясно. Разбира се. Окей.

Впих се в слушалката и се огледах из стаята, чиито стени отново се бяха надвесили опасно над мен.

По едно време не издържах.

— Себастиан — прошепнах. — Моля те! Моля те, кажи нещо. Нещичко!

А едновременно си мислех: „Помогни ми. Погрижи се, да изчезне, този ужасен страх.“

— Разтревожен съм, Ребека. Усещам, че не си окей. Как си наистина?

— Ами, добре. Добре съм! — процедих. — Може ли да говорим за нещо друго, ако обичаш?

— Тайгър вече не е в нашето училище — каза Себастиан. — В началото на месеца се сбогува с мен. Нямам представа къде е отишъл, може би обратно в Англия. След часа ме повика при себе си. Каза ми нещо, което изобщо не можах да разбера, но от няколко дена думите му не ми излизат от ума.

110