Луциан - Страница 108

108

Тя прогони тази мисъл като противно насекомо и отново се върна на Тайгър.

— И така да се каже той направи възможно най-малкото, защото му беше по-лесно да се погрижи за Луциан, отколкото за теб. Осигури му квартира и така Луциан получи възможност да започне някакъв живот и да е близо до теб. Но Мортън не му обясни нищо. Неговата жажда за мъст го караше да продължи да отлага и когато Луциан изчезна, беше вече твърде късно.

Опитвах се да дишам, но това ми се удаваше с мъка. Беше отговорено на всичките ми въпроси. С изключение на последния.

Затворих очи.

— Ти също не знаеш къде е Луциан, нали?

Когато Фей не отговори, аз отново бавно отворих очи. За първи път в очите на Фей се четеше дълбоко съчувствие. Изражението на бледото й лице съвсем омекна. Болезнено беше да я гледаш такава. Внезапно всичко ме заболя.

— Не — отговори Фей. — Нито Мортън, нито аз знаем къде е той. Това беше една от причините, поради които тогава на плажа не ти разказах всичко. Ти беше толкова съсипана и ме хвана страх, че няма да го понесеш.

Една от причините?

— Това не е истина, нали?

Гласът ми беше заглъхнал. Как е могла да ме гледа така съсипана и да не направи нищо? Та нали тъкмо това неведение ме подлудяваше.

— Съжалявам — каза тя простичко. И го мислеше, но разбрах, че приятелството й с Мортън Тайгър беше много по-дълбоко, отколкото някога бих могла да си го представя.

Тя погледна надолу към ръцете си и събра длани.

— След като Луциан изчезна, Мортън разбра колко ужасно беше постъпил. — подхвана отново Фей. — Оттогава съвестта го гризе. Той започна трескаво да търси Луциан, но не го намери. И ме помоли да внимавам за теб, докато се натъкне на някаква следа. И така, аз кандидатствах за бавачка на Вал при родителите ти.

Лицето й омекна отново.

— Аз си я обичам много. Изобщо не ми беше трудно да се грижа за нея. А едновременно с това бях и в близост до теб.

— Освен в клиниката — казах аз.

Фей поклати глава.

— Ти не ме усети, но аз бях там. Разбрах, че си по-добре. — Фей ме погледна изучаващо. — Ти знаеш на какво се дължеше това, нали?

Сбърчих чело.

— Да — отговорих. — Не — замълчах объркана. — Те ми дадоха нещо и оттогава се почувствах по-добре.

Фей се разсмя и тръсна глава.

— В нощта, когато тръгнах да извикам лекар за Фин — смени внезапно темата тя, — трябваше да измина доста голямо разстояние. Взех коня и започнах да го пришпорвам като луда в нощта, за да мога да се върна колкото е възможно по-бързо. С всяка миля, която ме отдалечаваше от Фин, бодежът в гърдите ми се усилваше. Но тогава разстоянието беше съвсем малко в сравнение с това, което разделяше вас. Ти беше загубила почва под краката си, Ребека. За няколко часа се беше отдалечила на хиляди мили от Луциан.

В очите на Фей прочетох истински ужас.

— Дори не мога да си представя през какъв ад си преминала — меко каза тя. — Но знам едно. Това, което те спаси от болките, не бяха лекарствата.

Усетих как по гърба ми полазиха тръпки. Те се превърнаха в треперене, което първо обхвана раменете ми, после тила ми и накрая цялата ми глава.

— Смяташ, че… той е тук? — прошепнах аз.

Фей кимна.

— Няма никакво съмнение — отговори. — Луциан трябва да е тук, някъде близо до теб. Само така може да се обясни изчезването на болката в гърдите ти. Затова и Мортън е пристигнал тук. Искаше да ти го каже. Може би това е и единственият шанс за него да поправи грешката си.

Поклатих глава. Шансовете на Тайгър бяха последното, което ме интересуваше в този момент. Всичко ми беше безразлично, освен едно.

И все пак.

— Той не може да е тук — казах безпомощно и се опитвах да се придържам към действителността или към тази действителност, която познавах от седемнайсет години. — Луциан няма паспорт — запелтечих аз. — Той няма линии на ръцете, няма пръстови отпечатъци. Как би могъл…

Фей пропъди моите съмнения само с едно-единствено махване на ръка.

— И защо… — мозъкът ми упорито отпъждаше всякакви проблясъци на надежда. — Защо Луциан ще ме следва, след като сам той се беше погрижил да бъда заточена? Той нямаше никого, който да му обясни.

Сега се сетих за Тайгър, за това, как през всички тези месеци си беше мълчал, и яростта кипна в мен. Да върви по дяволите с неговия скапан шанс.

— Ребека, моля те, изслушай ме! — Фей ме гледаше настойчиво. — Това, което си чувствала ти, го е чувствал и Луциан. Разбираш ли? Дори само тези ужасни болки биха били достатъчен повод той да те последва. Но не тази беше причината. — Фей си пое въздух. — Когато станах човек, аз и Фин се обичахме като брат и сестра. Амброуз и Мортън се обичаха като най-добри приятели. Но любовта между Луциан и теб е по-дълбока, затова и вашият копнеж един за друг също е по-силен. Права ли съм?

Нямах сили дори да кимна. Мозъкът ми отказа и изведнъж в гърдите ми се появи споменът за тези ужасяващи болки, които още не бяха съвсем утихнали. „Копнеж“ е странна дума, но толкова точна в случая. Като всяка друга зависимост и копнежът може да бъде овладян с воля, но никога не може да бъде излекуван.

Не можех да опиша колко много ми липсваше Луциан.

Вгледах се безпомощно в бледото нежно лице на Фей.

— Отсега нататък всичко е в твоите ръце, Ребека — прошепна тя. — Ти можеш да намериш Луциан. Ти трябва само да го искаш, защото това… е вашият последен шанс.

Трийсет и едно

Вкъщи ме чакаше татко. Седеше в хола и четеше вестник. По телевизията вървеше репортаж за Барак Обама. Мишел и Вал сигурно вече спяха.

108