Луциан - Страница 107

107

Фей сложи още две цепеници в огъня. Тя разрови жарта с машата, докато огънят отново се разгоря и запращя. В стаята беше станало топло, дори горещо. Бузите ми пламтяха и аз обърнах лице към прозореца, през който влизаше хладен въздух.

— Фин умря от грип, когато бяхме на деветнайсет — каза Фей. — Бяхме подценили температурата и после изведнъж всичко се разви много бързо. По това време майка му вече страдаше от остър ревматизъм, така че помоли мен да извикам лекар. Разкъсвах се между две възможности: да остана при Фин и отново да се превърна в негова спътница, за да не умре сам, или да доведа лекаря, за да го спаси. Фин беше този, който реши. Той поиска да извикам лекар. Когато се върнах, беше вече късно. Той беше мъртъв.

Фей се вглеждаше в мен, сякаш се грижеше повече за моето спокойствие, отколкото за своето. Навън беше вече тъмно като в рог. Аз стоях на тъмно, докато тя беше осветена от огъня като от сценични прожектори.

Впих ръце една в друга.

— После? — изшептях.

— Следващите няколко години бяха за мен ад — продължи Фей. — Напуснах майката на Фин, бродех насам-натам из околността, крадях, за да оцелея. Накрая попаднах на други като мен. Те бяха преживели същото и можаха да ми обяснят защо опитите ми за самоубийство са излишни. Бях скачала от покрива на една църква. Бях пробождала гърдите си с нож, бях погълнала отрова. Нищо не помогна. И узнах, че няма да умра никога, нито пък ще остарея.

Лицето й стана сериозно.

— Нашият живот е свързан с този на човека, с когото сме се родили — продължи тя. — Ако в смъртния му час сме при него като спътници, ние си отиваме с него, или, казано по-точно, той си отива с нас. Но ако човекът ни умре сам, ние оставаме. В този момент преставаме и да стареем. Оставаме завинаги на възрастта, на която е бил нашият човек, когато е умрял. Връзката между нас се прекъсва.

Фей отново сложи ръка на гърдите си.

— Това вътрешно усещане, което бях изпитвала в малкото моменти, когато с Фин бяхме разделени, не се появи повече след смъртта му. Вместо това тук остана нещо като дупка.

Фей се изправи. Отиде при чешмата, напълни своята чаша и извади втора от бюфета. Този път протегнах ръка, когато се върна при мен. Чувствах гърлото си пресъхнало.

— Точно седемдесет и пет години по-късно се преместих в Лондон — продължи разказа си Фей. — Беше ми станало навик да излизам със статива на улицата, за да търся обекти за картините си. Тъкмо рисувах една продавачка на риба, когато към мен се приближи мъж и ме попита дали приемам поръчки.

— Моят прадядо? — попитах.

Фей поклати отрицателно глава.

— Беше издателят на Амброуз. Той беше се сприятелил с Амброуз и много искаше да му нарисувам портрет, заедно с твоя прадядо, който в началото на неговата кариера го беше поощрявал много.

Спомних си за това, което разказа Тайгър. Той е бил там, помислих си и още не можех да го приема.

— Съгласих се — продължи Фей. — Бяха ми нужни цели два дена за този портрет. Двамата позираха в градинската беседка на прадядо ти. По желание на Рийд там беше и неговата годеница. Аз веднага разбрах за връзката между Амброуз и Емили.

Този път в усмивката на Фей се появи нещо лукаво.

— Пръстите им всъщност не бяха преплетени — каза тя. — Но беше ясно на кого принадлежи сърцето на Емили. Явни бяха и чувствата, които разкъсваха жестоко Амброуз. Той обичаше годеницата на своя приятел и покровител. И така, аз вмъкнах този мъничък детайл в картината. Дори не зная дали прадядо ти го беше забелязал. Във всеки случай той стана причината Амброуз и Емили да му разкрият истината.

Фей отпи глътка вода.

— Шест-седем години след това срещнах Амброуз на улицата. Беше чиста случайност. Изглеждаше ужасно и аз веднага забелязах, че той вече няма спътник. Тръгнах да търся и скоро след това намерих Мортън. Обясних му, но беше вече късно. Амброуз умря сам, а Мортън остана.

Минаха няколко секунди, докато осъзная, че споменавайки името Мортън, Фей имаше предвид моя учител по английски, когото познаваше почти от сто години.

— Мортън се върна при мен, след като го беше открил — продължи тя. — В началото се грижех за него, но после пътищата ни се разделиха. Мортън се превърна в странник, не го свърташе дълго на едно място. С мен беше почти същото. След като бях странствала почти из целия свят, се установих тук. С Мортън обаче винаги бяхме във връзка.

Фей се спря. Зад гърба й огънят пламтеше. Останалата стая тънеше в дълбок мрак.

— Когато ти пристигна тук през ноември, той ми се обади и ми разказа, че си негова ученичка. — В гласа на Фей се прокрадна лек смях. — Една специална ученичка, както той се изрази. Разказа ми, че си правнучка на Уилям и че един ден… си дошла сама в училище.

Веднага разбрах какво имаше предвид Фей.

— Той го е забелязал — прошепнах.

Сега и това доби смисъл. Постоянните погледи на Тайгър след онази нощ през октомври, когато започна всичко, неговите загадъчни забележки, изборът на лекциите, които стесняваха кръга около моята тема. Откъсът от книгата на Сартр за втория шанс, последвалият разказ на Ловел и домашната работа, която Тайгър ни беше възложил малко преди моето отпътуване: спорният диалог върху изречението „Винаги се умира твърде рано“. Когато сега си помислих за това, изстинах от ужас.

— Да — потвърди Фей, — той е разбрал какво ти липсва или по-точно — кой ти липсва. После целенасочено започна да търси. След което намери Луциан и го взе при себе си. — Фей замълча. Челото и се смръщи и погледът и изведнъж стана ядовит. — Мортън знаеше, че е негова задача да помогне на теб и Луциан. Но същевременно той изведнъж видя и възможност да си отмъсти — Фей поклати глава. — Никога няма да мога да разбера това — каза тя. — Дори и да живея безкрайно, което навярно ще е така, никога няма да разбера защо вината се унаследява, защо продължава да живее в поколенията, които не са виновни за нищо.

107