Луциан - Страница 106

106

— Още същата нощ срещнах Фин — продължи тя. — Той ме намери в гората, беше сънувал лош сън и беше излязъл от къщичката. Когато го срещнах, се почувствах по-добре. Изглежда, че и той се почувства така. Майка му ме прие най-естествено и когато разбрахме, че никой не ме търси, останах при тях. Тя ме нарече Фей и каза, че съм добрата фея на дома.

— Но как разбрахте? — попитах аз. — Как се сетихте коя си ти всъщност? И на теб ли също… — затърсих думите, които употреби Тайгър — някой ти обясни?

Фей поклати глава.

— Ние сами разбрахме. Липсата на линии по ръцете ми, моите необикновени способности, сънищата ми за Фин, които се превръщаха в реалност или вече бяха се случили, макар и малко променени. Така в един момент ние разбрахме какво означаваше всичко това. За нас стана като някаква игра, като приключение, в което изобщо не се съмнявахме. Фин също сънуваше отново и отново нощта, в която пожарът обхваща къщата, и когато в съня си започнал борбата със смъртта, той ме видял.

Гореща вълна премина през гърдите ми.

— И как… си изглеждала тогава? — прошепнах. — Когато си била спътница на Фин?

Фей повдигна неопределено рамене.

— Фин не можеше да ме опише. Той опита няколко пъти да ме нарисува, както ме е възприемал, но не му се удаде. Нямах нито лице, нито тяло, нито ръце, нито… крила.

Фей се разсмя, не цинично, както Тайгър в приемния си час, а по-скоро весело.

— Веднъж Фин каза, че може би съм нещо като мъгла или като бледа сянка, — продължи тя. — Но и това сякаш не било съвсем така. Казваше, че просто знаел, че присъствам покрай него. В съня си дори разговарял с мен. Той…

— Не — извиках аз. — Чакай!

Притиснах с ръце устата си. Затворих очи. Но не бяха кадрите от моя кошмар, които сега се появиха в съзнанието ми. Бяха картините от болницата след падането ми от люлката. До днес тази случка ми беше известна само от разказите. Но сега внезапно самата аз се видях в носилката. Видях лекарите, приведени над мен, видях трескаво сновящите из болничната стая, апаратите, инструментите, маркучите. Но всичко това не ме интересуваше. Привлече ме именно това, което човекът на Фей беше видял в съня си. Съществото, което изведнъж разбрах, че беше… край мен. Както Фин беше разказал за Фей. Това, което възприемах, не можех да го опиша — но то съществуваше и аз го бях извикала.

От пукащите дърва в камината се отдели искра, издигна се безшумно във въздуха и угасна. Видях Луциан и себе си да седим край огъня на фалкенщайнския бряг и камъкът ми натежа още повече. Дишането ми стана повърхностно и учестено.

— Може би е по-добре да спра? — попита Фей.

Изведнъж стана несигурна.

— Не — отроних. — Продължавай!

Фей остави празната чаша в скута си.

— Аз също постоянно сънувах смъртта на Фин — каза тя. — Всъщност не можехме да направим друго, освен да стоим будни нощем и да спим през деня. Когато настъпиха горещите дни, ние знаехме, че ще се случи, и когато пожарът избухна, избягахме от къщата и видяхме как пламъците я поглъщат.

Струпаните в камината дърва горяха буйно и из помещението бавно и несигурно затанцуваха сенки.

— Но в такъв случай… — опитах се да разбера какво означаваше това. — В такъв случай ти си успяла. Не си загубила своя човек, а си го спасила.

Фей уви червената си коса около врата, сякаш беше шал или въже. Тя кимна.

— Спасих Фин и ето че можех да стана отново негова спътница. Щеше да бъде съвсем просто. — Тя ме погледна. — За да го направя, беше достатъчна една обикновена мисъл. Но трябваше да го поискаме и двамата.

Фей съзерцаваше крайчетата на косите си. После потрепна с тесните си раменца.

— Ние не го направихме. Фин не искаше да ме остави да си тръгна и аз исках същото. Харесваше ми да съм човек. Обичах Фин като брат, ние бяхме неразделни. Винаги бяхме заедно и споделяхме една и съща страст. Междувременно бях разбрала как се чувства човек, когато рисува. — Фей се усмихна. — Аз не рисувах вълшебни същества, не рисувах дракони, чудовища или елфи — каза тя, — рисувах хора. Това бяха съществата, които най-много ме привличаха.

Наблюдавах Фей, която беше пуснала косата си. Тя падаше върху старомодната й дреха и блестеше в светлината на пламъците като втори огън.

После си спомних отново за подаръка от Вал — портрета със сенките, и после за моя портрет, който Фей беше нарисувала на плажа. Неволно започнах да търся по стените на стаята й други нейни произведения.

— Окачвам само картини на Фин — обясни Фей, която изглежда разбра какво мисля. — С тях поне една част от него остава при мен. Да завърша някоя от моите картини не е кой знае какво. Повече ме интересува самото рисуване. Това, което можеш да откриеш в лицето, поведението или същността на човека, докато го рисуваш. И това, което можеш да добавиш — Фей отново се усмихна, — както при Амброуз, Емили и твоя прадядо.

Поех си въздух.

— Литографията си я нарисувала ти? Но как… кога…?

Опитах се да намеря нещо общо между литографията и портретите, които Фей беше нарисувала на мен и Вал, но по стил те бяха коренно различни. Портретът на Вал беше нарисуван с въглен, с меки, преливащи щрихи. Литографията, която бях намерила върху бюрото на татко, беше нарисувана с много по-отсечени, строги линии и по-точна. Всяко движение по лицето, всяка най-малка бръчица беше пресъздадена детайлно.

— Връщам се отново към литографията — започна Фей. — Ние с Фин бяхме прекарали вече десет щастливи години. Все по рядко си поставяхме въпроса, дали може би нямаше да е по-добре, ако аз бях станала отново негова спътница. И по едно време изобщо престанахме да говорим за това. Само се стараехме просто да останем заедно.

106