Луциан - Страница 105

105

Единственият въпрос, който остана да тежи като воденичен камък, беше този за Луциан. Сякаш чувствах, че на този въпрос няма да получа отговор. И исках да се предпазя от това.

Фей не живееше във Венис бийч, а при каналите, за които ми разказа във вторник. Когато тръгнах след нея по малкото боядисано в бяло мостче, чиито талпи скърцаха под краката ни, осъзнах колко много тази местност й подхождаше. В нея имаше нещо откъснато от света, нещо идилично, също като самата Фей. Малките къщички бяха обраснали с бръшлян, навсякъде цъфтяха цветя. Градините се гушеха плътно до водата и на брега се поклащаха няколко лодки. Повърхността на водата беше набраздена като голямо сбърчено чело. Въздухът беше омайващ и малко тежък, въпреки че беше хладно.

В светлосивата къщичка с остър покрив, в която влязохме, изглежда не живееше никой друг, освен Фей. Помещението с високи тавани и дървени греди обединяваше кухня, хол и спалня в едно. Обиколих с бегъл поглед старите мебели, малката камина, разхвърляното легло и пръснатите дрехи. Вниманието ми привлякоха картините. Стените бяха изпълнени с тях. Бълващи огън дракони, многоглави змии, огромни костенурки, яхнати от джуджета, еднорози, русалки, гоблини, гномове, хилещи се коболди. И феи. Много феи. Всички с лицето на Фей.

— Фин можеше да рисува още преди да започне да говори и да ходи — каза Фей.

Тя си наля чаша вода от чешмата, изпи я на малки глътки като жадна птичка и облиза устни с език.

Веднага ми стана ясно за кого говореше.

— Фин е бил твоят човек — пророних тихо.

Фей кимна. Свали си сандалите и седна върху една възглавница на земята. Беше единствената, върху която нямаше захвърлени дрехи. Не ми предложи място за сядане и след като постоях няколко секунди нерешително, махнах дрехите от друга възглавница и седнах до нея.

— Още тригодишен Фин нарисува първите си приказни животни — каза Фей. — Първо започна да рисува дракони, после еднооки великани, по-късно русалки, феи и елфи. Нямам представа, откъде идваха тези фантастични видения. В къщата нямаше книги. Всички тези същества се раждаха в главата на Фин. Родихме се в Когшал, малко английско градче в близост на Ипсуич, и живеехме в дървена колиба в края на града. Там щяхме може би и да умрем. Искаш ли? — тя ми поднесе чаша вода.

Поклатих глава, стресната от този съвсем страничен въпрос.

— Не беше валяло от седмици. Въздухът беше толкова прашен, че Фин започваше да кашля, щом излезеше от вкъщи. В нощта на неговата смърт беше толкова горещо, че Фин легна да спи върху каменния под на колибата. Майка му не беше вкъщи, тя работеше в предачницата наблизо. Когато…

— Почакай — прекъснах я аз. — През коя година Фин, имам предвид вие… се родихте?

Постоянно трябваше да осъзнавам, че това, което щях да чуя, не е приказка, а истинска история. И отговорът на Фей го потвърди.

— 1806? — Фей сбърчи чело. — Или 1807? — тя поклати глава. — Никак не мога да помня числа — каза малко нетърпеливо. — Но сигурно е, че през тази нощ избухна пожар. Къщата беше мъничка и дървото пламна като кибрит. По всяка вероятност Фин не се беше дори събудил. Беше се задушил в съня си от отровния дим.

Фей стана. Тя тръгна покрай стената с рисунките. Двеста и две, помислих. Или двеста и три. Момичето, което изглеждаше по-младо и от мен, беше на над двеста години и със сто години по-възрастно от Тайгър, който би могъл да бъде неин баща. Фей спря пред един дракон, от чиито издути ноздри излизаше огнен дим.

— Тази картина Фин нарисува вечерта, преди да си легне — каза тя и се обърна към мен.

Слънцето беше залязло и в къщичката ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Червените коси на Фей сякаш се съпротивляваха на тъмнината, те светеха, а сивите й очи заблестяха.

— В мен се появи желание да рисувам — заговори тя. — Не ставаше дума за Фин. Това, което ме накара да се усъмня в смъртта ни, беше една потребност, която внезапно почувствах у себе си. Поисках да разбера как се чувства човек, когато от точици, линии и щрихи се получават прекрасни творения. Исках да разбера какво е, когато ти сам ги създаваш.

Лицето на Фей пламтеше и тя отново ми напомни Врабеца. Врабеца беше човек, тя беше към четиридесетте, живееше един нормален човешки живот и нейният вид изкуство не можеше да бъде сравнен с това на Фей или Фин. Но и тя по свой начин беше сякаш откъсната от действителността, както Фей, и може би по-добре от мен щеше да разбере желанието й да бъде човек.

— Какво ли ще е, ако стана човек и се опитам да рисувам? — продължи Фей. — И колкото повече Фин се мъчеше да поема въздух в съня си, толкова по-силно тази идея напираше у мен.

Фей погали картината с дракона.

— Когато дойдох на себе си, се видях гола. Лежах в една гора. Бях сама. Не знаех коя съм, не знаех как съм се озовала на това място. Не си спомнях нито за майка си, нито за баща си. Не чувствах страх, не бях ранена. Единственото, което ме обезпокои, беше едно леко убождане в мен.

Фей сложи ръка на гърдите си. Аз направих същото. Беше неволно движение. Болката отново се появи. Не толкова силна, както през последните седмици, но я усетих.

Сега в стаята беше толкова тъмно, че контурите се размазаха. Картини, мебели, Фей. Всичко беше неясно като в сън.

Фей отиде при камината в ъгъла на стаята. Тя натрупа една върху друга няколко цепеници, пъхна между тях разкъсана кутия от корнфлейкс и приближи запалена клечка кибрит. Малкото пламъче близна парченцата хартия и мирисът на дим изпълни въздуха. Фей се наведе, раздуха огъня и цепениците се разгоряха с пращене в камината. Фей седна на пода пред нея.

105