Луциан - Страница 104

104

Ами ако беше така и с Луциан? Ако Луциан е сънувал моята смърт и е виждал може би същото като мен, нощ след нощ? Парчетата стъкло, многото кръв, мен, молеща се за живота си… Била ли е тази смърт реалност? Била ли е нашата смърт? Дали Луциан ме е спасил? Дали е искал да ме предпази? Дали и той си е задавал същия въпрос? Какво би се случило, ако?

Опитах се да задържа тази мисъл, но тя ми се изплъзна, както Вал се беше изплъзнала от ръцете ми.

Луциан беше отишъл при Яне. Луциан беше говорил с Яне и Яне ме беше заточила тук, далеч от него. Ако Тайгър действително ми беше казал истината, защо тогава Луциан ме беше предал?

— Гъррр. Гърр… Бенг, бенг.

— Престани! — хванах Вал за китката и я стиснах така здраво, че да не може да се отскубне. — Престани! Изнервяш ме!

Вал ме погледна. В сините й очи проблесна разочарование. Долната й устна потрепна, тя стисна устни, после се наведе и захапа ръката ми с малките си остри зъбки. В болката имаше нещо облекчаващо. Отпечатъците от ухапването на Вал останаха върху кожата ми, на едно място дори потече кръв.

— Получи си го — каза Вал с престорен глас на възрастна. — Като си глупачка. Точно. Глупачка. Глупава глупачка. Гърррр.

— Е-хей, какво…

Обърнах поглед. В хола беше влязла Мишел. Погледът й падна първо на мен, но когато видя Фей сгъната под масата, изглежда й стана ясно кой беше предизвикал хаоса. Тя въздъхна, с престорено възмущение сложи ръце на бедрата си и каза на Вал:

— Моят малък разбойник пак ли имаше своя голям боен ден?

— Не съм разбойник, глупачке! — изкрещя Вал. — Гъррррр. А съм дракон. И ще те изям, гъррр…

Тя се втурна към Мишел, която засмяна разтвори ръце и я хвана.

Когато Вал обви малките си ръчички около нея и я ухапа по носа, този път нежно като котенце, Мишел отново се разсмя.

— Ти лудо малко хапливо драконче — каза тя.

Двете се сляха пред очите ми и когато ги погледнах през воала на сълзите си, изведнъж като че ли пред себе си видях Яне.

— Не искаш ли да освободиш бедната си жертва? — попита Мишел и посочи масата. Вал тръсна русите си къдрици, а аз използвах момента.

Пропълзях под масата и развързах възлите по шала на Фей.

— Трябва да говоря с теб — прошепнах. — Непременно.

Фей завъртя очи и ми протегна вързаните си ръце.

Вал се сви в прегръдката на Мишел и започна да наблюдава моята спасителна акция от високия си пост.

— Пфу — каза тя надуто. — Сега е лесно. Ама при мен нямаше да мине.

Развих копринения шал от ръцете на Фей. Вал добре се беше постарала. Китките бяха толкова здраво стегнати, че пръстите й наистина изглеждаха безкръвни. По тях имаше червени следи.

— Кога — прошепнах, когато издърпах и края на шала от китките й, — кога мога да говоря с теб?

Фей не отговори. Само ме гледаше с големите си сиви очи. После разпери пръсти и вдигна високо ръцете си във въздуха, като с това даде знак на Вал, че се предава.

Вал и Мишел бяха все още на няколко метра от нас, така че не можеха да видят какво ми казват ръцете на Фей.

Тя беше една от тях.

Изобщо не бях изненадана. Напротив. За пръв път от пристигането си в Лос Анджелис се почувствах сигурна и закриляна. Фей изпълзя изпод масата покрай мен с вдигнати ръце.

— Могъщи драконе Валентина — прозвуча умолително тънкият й глас. — Ще ми отстъпиш ли милия рицар Ребекус, за да мога да го взема с мен в двореца си? Ще проявиш ли към мен безкрайната доброта на твоето сърце?

Мишел се смееше, а Вал, която изглежда за днес беше се оттеглила от бойната арена, каза покровителствено:

— Е, добре. Вземи тогава своя глупак и го води. Но тя не е никакъв рицар. Тя е разрушител на игри.

И малката ми сестра ми се изплези.

— Благодаря, Фей — каза Мишел. — Аз поемам командата по подреждането. — Значи Вал ще те види в понеделник? — Тя щипна Вал по нослето. — Кажи „чао“, мишленце.

— Чао, глупи — каза Вал.

Тя се откъсна от прегръдката на Мишел и изтича от стаята.

Когато и Фей тръгна към вратата, ме обзе паника. Но тя спря и се обърна към Мишел.

— Майка ми попита дали мога да поканя днес Ребека на вечеря. — Тя се засмя. — Искаше да направи „Беден рицар“, това е единствената немска гозба, която знае. Обещах й да не я разочаровам. — И погледна през мащехата ми към мен. — Ти как мислиш? Ще понесеш ли да я опиташ? Майка ми наистина страшно ще се зарадва.

Трябваше да се сдържа да не хукна веднага след нея. Положих огромно усилие, за да повдигна равнодушно рамене, и погледнах въпросително към Мишел. Тя също повдигна рамене.

— Да, разбира се — каза тя и се зае с подреждането. — Обади се, когато поискаш да те вземем — извика ми тя.

Фей ми се усмихна.

— Хайде — каза. — Ще те заведа у нас.

Трийсет

Когато бях на възрастта на Вал, опитах веднъж да потопя едно топче за тенис на маса във водата. Първоначално учудена, после все по-ядосана го натисках, само за да установя, че малкото топче отново и отново с голяма бързина се връща на повърхността. Тогава Врабеца ми обясни, че това се дължи на обработката и теглото на материала, но аз така и не разбрах какво точно имаше предвид.

Когато се качих в Бентлито на Фей и потеглихме по крайбрежната магистрала за Венис, тази картина изведнъж изплува в съзнанието ми. Аз бях тенджерата с вода, а изскачащите на повърхността топчета бяха въпросите ми към Фей.

„Откъде познаваш Тайгър? Какво знаеш за мен? Каква е твоята история? Ти също ли си съпътстваща, която се е провалила? Кой е бил твоят човек? На колко си години?“

104