Луциан - Страница 89

Баща ми прехапа устни, а Вал се нацупи.

Тонът на Мишел се промени. Приличаше, сякаш в студен чай слагаш мед. Лицето й също стана благо.

Опитах се да намеря приликата между майка и дъщеря. Двете имаха светлоруси коси, но това беше всичко.

— Утре на училище трябва да ме заведе Ребека — наруши Вал тишината.

Покашлях се и се обърнах към татко.

— Добре, че стана дума за това — казах. — Фей ме попита какво ще правя с училището. Аз помислих и реших, че с удоволствие бих учила в „Пали хай“.

Баща ми спря да дъвче, а Мишел ме гледаше така, сякаш току-що бях обявила, че от утре ще ставам проститутка.

Татко се поизкашля.

— Ребека — започна той несигурно. — Радвам се, че подхващаш тази тема, и то още отсега, но в Америка нещата с училищата са малко по-различни. Не знам дали Яне ти е обяснила, че държавните училища тук са под твоето ниво. Но частните наистина са много добри, вече разгледахме някои. Мишел има солидни връзки, а колкото до парите…

Не исках да слушам повече.

Не знаех дали заради това, че чух да споменават майка ми, или пък от отвращението, което се изписа по лицето на Мишел, или просто, че в края на краищата ми се прииска отново да взимам сама решения.

— Искам в държавно училище — казах аз спокойно и погледнах татко в очите. — Чух, че „Пали хай“ е добро училище.

Татко направи безпомощна физиономия, а Мишел остави вилицата си.

— Защо пък не? — попита тя. — Ако Ребека иска така, не е нужно да хвърляме парите си на вятъра. В „Пали“ не е лошо. Може утре да я запишеш и може би веднага ще може да започне.

Татко въздъхна.

— Не искаш ли наистина първо да видиш другите училища, Ребека? Или просто да поостанеш още малко вкъщи?

Преди да успея да отговоря, Мишел се надигна от масата заедно с Вал.

— Време е за баня, съкровище. Да оставим малко сами татко и Ребека, съгласна ли си?

Виждаше се, че Вал изобщо не беше съгласна, но не се възпротиви. Когато двете си тръгнаха, татко отново отвори уста, за да продължи да ме убеждава, но аз го прекъснах.

— Защо съм тук, татко?

Баща ми примигна несигурно.

— Какво имаш предвид? Аз…

— Имам предвид, че не знам защо съм тук. Какво ти каза Яне? Каква беше причината, каква беше тази нощна акция със заточението ми тук?

При думата заточение баща ми трепна, сякаш го бях ударила.

— Не знам нищо повече от теб — отговори той и усетих, че казва истината. — Знам само, че Яне каза нещо за този младеж, този Лу…

— Достатъчно — казах. Ръцете ми излетяха нагоре. Не исках да чувам името му от устата на баща си. Татко ме погледна изплашено.

— Не се притеснявай — успокоих го аз. — Няма пак да откача. Само исках да знам дали Яне ти е казала нещо повече, отколкото на мен.

Баща ми поклати глава.

— Е, всичко е ясно — казах.

Разбирах, че причинявам болка на баща си, че звуча сурово, и почти го съжалих. Той се стараеше толкова да направи така, сякаш не е имало нищо или сякаш по чудо всичко се е наредило. Но да го оставя да вярва в това беше прекалено. Фактът, че отново имах чувства и ги допусках, не означаваше, че тези чувства бяха положителни.

— А що се отнася до училището, решението ми е твърдо. Можеш ли да ме събудиш утре, за да ме запишеш? Или трябва да отидеш на работа?

— Не — отговори татко. — Имам предвид, че не е необходимо да отида на работа. Ще те събудя, Вълче. Ще отидем в училището и ще те запиша. И ето — той извади портмонето от джоба си и ми подаде една кредитна карта. — Това също е за теб, за рождения ти ден открих сметка на твое име. Нали знаеш? — той се усмихна криво. — В Америка без кредитна карта си нищо.

— Благодаря — казах и погледнах името си върху пластмасовата карта. — Благодаря и за вечерята, беше много вкусна. Но, татко, направи ми тази услуга, не ме наричай „вълче“. Вече съм на седемнайсет и си имам име.

Станах и поисках да събера чиниите, но татко махна с ръка.

— Остави, аз ще оправя — каза уморено той.

Прибрах се в стаята си и останах под душа половин час. Събитията от днешния ден, който беше толкова пълен, така недействителен и същевременно толкова реален, продължаваха като вихър да се въртят в главата ми. Но разговорът с Фей ми вдъхна увереност и аз се хванах за това.

Вечерята беше минала добре, далеч по-добре, отколкото предполагах. Виждаше се, че Мишел явно се стараеше, може би тя си беше съвсем наред. Решението, което взех за училище, го отстоях.

А що се отнасяше до следващата стъпка, да взема живота си в ръце, бях абсолютно сигурна, че ще го направя. Изведнъж пламнах от желание да го направя. Облякох един суичър и долнище на анцуг, седнах на дивана и взех телефона. Беше десет вечерта. В Хамбург сега започваха часовете, но ако имах късмет, можеше да не съм закъсняла.

Набрах номера, затаих дъх и веднага след второто позвъняване вдигнаха.

— Ало?

Преглътнах.

— Хай.

Тишина в другия край.

След това:

— Ребека? Беки? Моята Беки? Ти ли си? Наистина ли си ти?

Сузи се разплака и изведнъж аз също започнах да се боря със сълзите. Гласът й, който ми беше толкова познат, толкова близък, ме притегли, сякаш бях бумеранг, който искаше да се насочи в старата посока.

— Хей, Клара — казах и се закашлях. — Престани да ревеш, иначе и аз ще започна, и така пак няма да можем да си кажем нито дума.

— Идиотка такава — Сузи се кискаше и квичеше с цяло гърло. — Разказвай! Казвай как си?

— Добре — казах твърдо. — Добре съм. Благодаря ти, благодаря ви. Мейлите ти бяха галактически. И беше права. Венис бийч е суперкрасив.