Луциан - Страница 69

Гледах пръстите на Луциан. Те лежаха кротко върху ръката ми, поле той нежно започна да я гали. Изведнъж се сетих за налудничавата теория на Сузи за възкръсналия близнак, за която и аз си бях помислила.

— Случвало ли ти се е да сънуваш и… някой друг? — попитах аз след малко.

Луциан кимна, после поклати глава.

— Понякога — каза той, — сънувам неясни сънища със сенки или пейзажи. Понякога е тъмно, чувам гласове, но не зная откъде идват. А понякога сънувам, че се гмурвам. Дълбоко под водата. Това е най-хубавото. Чувстваш се безтегловен, сякаш летиш.

— Да — прошепнах. — Познавам това усещане. Точно това чувствам понякога, когато плувам.

— А как… — попита Луциан, — какво е чувството да имаш родители?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Всички имаха родители, поне тези, които познавах. Това беше най-нормалното на този свят. И за разлика от много други, мисля, че имах късмет с родителите си, ако не вземех предвид случките от последните седмици.

— Чувстваш се добре — отговорих. — А при теб как е? Какво е усещането да не знаеш къде е семейството ти?

Луциан мълчеше. Гледаше нагоре към небето, което внезапно просветля. Чу се силен гръм, но не беше буря.

Пред огромното осветено колело на Хамбургския панаир изстрелваха фойерверки. Като експлодирали звезди искрите се пръсваха по небето — в най-различни форми и цветове. Те пламваха, даряваха красота и угасваха.

— Е. Т., phone home — изграчи Луциан с преправен глас. Той изкриви пръста си като извънземното и посочи мигащата телевизионна кула, която оттук приличаше на НЛО.

— Е. Т, phone home…

— Хей, умнико — засмях се. — Откъде научи тази изтъркана тъпотия?

— Преди няколко дена вървеше по телевизията — отговори Луциан. — Но като идея не е чак толкова лошо. Как мислиш? Ако дойде някой космически кораб, за да ме вземе, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — казах без колебание. — Но се надявам, там горе да има плувни басейни. Или езера.

— Или море — усмихна се Луциан.

Няколко минути съзерцавахме замислено фойерверките.

Избухваха все нови и нови огнени фонтани и ние мълчахме, докато и последните светлинки не угаснаха в нощното черно небе. Луциан ме беше прегърнал здраво.

— Ще поръчам космическия кораб за по-късно, окей? — прошепна той най-накрая. — В момента изглеждаш така, сякаш повече ти трябва една топла завивка.

Кимнах. Изобщо не бях осъзнала, че зъбите ми тракат.

Когато отново влязохме в стаята, изведнъж и двамата се почувствахме неловко. Стояхме пред нов праг и не знаехме как да го прекрачим.

Луциан сложи началото. Той съблече първо якето си, после обувките, накрая смъкна якето и от моите рамене и лекичко ме бутна на леглото. Коленичи пред мен, за да ми събуе обувките. После чорапите. Хладните му пръсти обгръщаха краката ми и усещах как кръвта в мен започва да кипи. Откопчах дънките си и се опитах да продължа да дишам спокойно, което изобщо не ми се удаде. Когато Луциан бавно започна да ги изхлузва, по всеки милиметър от тялото ми като че ли запълзяха хиляди мравки. Сега блузата. Всяко копче издаваше тихо изщракване. После останах по долна фланела и слипове.

— Хей, та ти трепериш! — каза.

Измъкна изпод мен одеялото и ме зави. После и той смъкна дънките си. Видях краката му, слаби, но жилави, и силните му прасци. Сякаш мускулите танцуваха под кожата. Останал по тениска, той се пъхна при мен под одеялото.

— Този път — прошепна той, — този път е истина. Не е сън. Лежа до теб в леглото. — Усмихна ми се, след това леко ме щипна по бузата. — И ти си много пораснала от последния път.

Не казах нито дума. Протегнах ръце към него, но той поклати глава.

— Обърни се! — тихо ми нареди той. — Обърни се по корем.

Направих каквото ми каза.

Луциан започна да вдига фланелката ми все по-нагоре. Гладките му пръсти се плъзгаха по гръбнака ми, толкова нежно, толкова приятно, толкова безкрайно бавно.

Когато те докосвам, беше ми казал Луциан на терасата в бункера, чувството е неописуемо. Сякаш никога не съм докосвал някого.

И в този момент се почувствах точно така. Сякаш бях първата, единствената, която някога е докосвал. Не можеше да бъде иначе. Кожата ми тръпнеше, всичко под неговите пръсти се превръщаше в нещо различно, нещо ново. Каква бях, в какво се превърнах. Какво бяхме ние?

Изведнъж пръстите му спряха да се движат.

— Ето го — измърмори той. — Белега ти. Падала си, нали? Докато си играла. Сънувах го преди ден. Беше малка. Косата ти беше на опашка и носеше тиролска рокличка. Беше на детската площадка. Затича се, но тази рокличка не ти беше удобна и когато момченцето те настигна, ти се обърна. То те бутна. Ти размаха ръце и падна. И после закрещя като обезумяла. Една безопасна игла се беше забила в гърба ти.

Усетих как Луциан се надвесва над мен. Устните му докоснаха гърба ми.

— Аз бях при теб — прошепна той. — Бях точно до теб. Но не ти помогнах. Дори не ти заговорих, за да те успокоя. Ребека, толкова ме беше страх, че ще ти направя нещо ло…

— Ш-шшт…

Обърнах се към него и затворих устата му с целувка. Усетих с гърба си как ръцете му се свиват в юмруци и цялото му тяло се възбужда.

Свих се на кълбо и се сгуших още повече в прегръдките му, после се освободих, за да си сваля фланелката. Но Луциан задържа ръката ми.

— Не — с мъка прошепна той. — Не знам, дали… ще успея да издържа. Окей?

Държеше ръката ми много здраво.

Кимнах и после заплаках. Не знам защо, просто така ми дойде.

Луциан изтри с целувка сълзите от очите ми. После ме погледна. Дори само този поглед навлезе като нежно докосване, като ласка дълбоко в мен.