Луциан - Страница 67

— Уау! — сега аз поклатих глава. — Звучи ми като филм на ужасите. Понякога сънуваш ли и хубави сънища за мен?

Той се усмихна, взе ръката ми между своите, доближи я към устните си и започна да целува едно по едно връхчетата на пръстите ми.

— Да — каза бавно. — Миналата нощ сънувах, че седим на брега.

— Затова ли Рио? — попитах полу на шега, полусериозно.

— Нямам представа. Не, не мисля — Луциан вдигна рамене. — Не знам къде беше този плаж. Но беше доста пълен. Във водата имаше сърфисти, няколко младежи играеха волейбол, а до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдрици и носеше старомодна рокля. Беше сребристосива. Рисуваше портрет на малко момче и ние я наблюдавахме.

Не знаех какво да кажа.

Луциан се засмя.

— Не знаеш за какво говоря, нали? Не познаваш никакви маймуни от папиемаше, които стоят ухилени до хладилници, нито пък червенокоси момичета в старомодни роклички, които седят на плажа и рисуват.

Вдигнах безпомощно рамене.

— И за седемнайсетия си рожден ден сигурно още не си планирала нещо, нали?

— Не — разсмях се. — Къде ще се вихри голямото парти?

— Там — посочи Луциан нагоре.

— Какво имаш предвид?

— Бяхме в един балон. Летяхме точно над Елба, но всъщност се виждаше целият град.

— Имаш предвид балон с топъл въздух? — попитах възбудено. — Винаги… винаги съм си мечтала за това. Но това… — преглътнах — … го знае само Себастиан.

— Хм — усмивката изчезна от лицето му. — Сега си обяснявам. Той също беше с нас.

Изплаших се.

— А ти откъде знаеше, че е седемнайсетият ми рожден ден?

Луциан въздъхна.

— Защото той те целуна и ти каза: „Всичко най-хубаво за седемнайсетия ти рожден ден, Бекс“.

Наведох глава.

— Рожденият ми ден е на 16 февруари, тоест след три месеца.

Луциан ме привлече към себе си.

— Ще трябва да внимавам за теб дотогава.

Прокарах пръсти по устните му. Първо по горната, после по по-пълната долна и представата да целуна Себастиан изведнъж ми стана някак съвсем чужда.

— Но не си разказал този сън на майка ми, нали? — поисках да се уверя със страх в гласа.

— Не. Сънувах го след последния сеанс.

Луциан докосна с носа си бузата ми.

— Как мислиш? Как ще постъпи? — проговорих. — Имам предвид, ако не отидеш при нея повече. Не смяташ ли, че ще се опита да те намери?

„Или още по-лошо — продължих мислено, — да се обади за теб в полицията?“

Все още не можех да приема, че човекът, който ни създаваше най-много проблеми, беше точно собствената ми майка.

— Нямам представа — отвърна Луциан. — Следващият ми сеанс е в сряда. Дотогава ще измисля нещо. Но сега ми се иска да мисля за нещо друго.

Луциан зарови носа си в косата ми. Усещах топлия му дъх. Кожата на главата ми пламна.

— Аз те почувствах — заговори той. — там в бара. Почувствах, че си там. А ти как ме намери?

— Изобщо не те търсих — казах аз и въздъхнах. — Първо беше чиста случайност. Бях при някой, който има репетиционна зала на „Ланген райе“, и когато на връщане минах покрай бара… влязох.

Поклатих несъзнателно глава. Дотук по темата „съвпадение“.

— При кого беше? — гласът му прозвуча леко ревниво. — Още един приятел?

— Не се притеснявай — засмях се. — Беше един гъз, трябваше да изясня с него нещо, което засяга приятелката ми.

— Аха — Луциан ме изгледа, явно забавлявайки се. — Момичешки тайни?

Кимнах.

— Нещо такова. Но не е за смях. А ти как я караш? С твоето момиче?

Направих физиономия, а стомахът ми се сви на топка.

— Моето момиче седи тук — каза Луциан и се приближи към мен.

Но вместо да ме целуне, отри носа си в бузата ми. Спрях дъха си и в същия миг стомахът ми напомни, че след закуската сутринта съм го забравила съвсем.

— О-хоо! — разсмя се Луциан. — Това звучи много заплашително. Чакай малко. Ще донеса нещо за ядене.

— Никакви такива! — хванах го за ръката. — Никъде няма да ходиш без мен.

И наистина го мислех.

— Както искаш — Луциан ми смигна. — Имаш ли желание за един пикник?

Вдигнах въпросително вежди.

Той ме завлече в кухнята. Беше огромна и обзаведена модерно, с много хром, светло дърво и гигантски, добре напълнен хладилник. Имаше и бар с голям набор от шишета с уиски. Също и няколко клюмнали цветя на прозореца.

Луциан извади сирене, хляб, маслини, едно голямо парче салам и буркан туршия. Последно извади бутилка със скъпо изглеждащо шампанско.

— Ей, всичко това твое ли е, или от твоя…?

— От моя кой? — Луциан се усмихна и донесе прибори, чиния и две стъклени чаши от шкафа. — Май няма да се отърсиш от тези фантазии?

Бутнах го встрани.

— Но ти и не искаш да ми разкажеш, нали? Къде е твоят тайнствен домакин? И какво означава надписът на табелката? Това фирма ли е, или…

— Нямам идея — отговори Луциан. — А моят домакин отсъства. Хайде сега да тръгваме!

Върнахме се в стаята му, сложихме продуктите, заедно със спален чувал и вълнено одеяло, в една голяма раница и после за мое учудване Луциан разтвори прозореца.

— Облечи си якето — каза ми той. — В ресторанта може да е прохладно. Надявам се, че не ти се завива лесно свят.

Не беше въпрос, но въпреки това кимнах.

После се качих след Луциан, който беше облякъл коженото си яке и нарамил раницата, и излязох през прозореца навън. За миг трябваше да се хвана за рамката. Точно под перваза, на който стоях, стената се спускаше косо надолу. Студеният вечерен въздух ме погали по лицето и Луциан ми се усмихна със светнали очи.