Луциан - Страница 66

Сузи не ми задаваше въпроси, за което й бях безкрайно благодарна. Поиска адреса, за всеки случай, както каза, а аз обещах да й се обадя на следващата сутрин.

Кратките минути, отделени за тези телефонни разговори, бяха единствените, през които бяхме разделени един от друг. Бях отишла в неговата стая, а той стоеше в коридора. После се залепихме като сиамски близнаци. Седнахме на леглото му толкова плътно един до друг, колкото беше възможно, и през страната на моето тяло, която го докосваше, протичаше постоянна струя топлина. Лявата ръка на Луциан лежеше разтворена в моята, докато с връхчетата на пръстите на другата си ръка аз изследвах идеално гладката повърхност на дланта му. Бях изцяло омаяна от това усещане, сякаш галех коприна, мрамор или лист неизписана хартия.

Мина време, докато отново проговорим.

— Как разбра, че… си различен? — прошепнах. — Веднага ли забеляза? Веднага след като под моста…

— Не — прекъсна ме Луциан. — В началото не бях наясно. Осъзнах го едва когато келнерката в бистрото, където ходите по обяд, ми поднесе чинията. Тогава открих линиите по дланта й. Те бяха твърде дълбоки, сториха ми се като белези и трябва да съм я погледнал доста изненадано, защото ме попита дали гледам на ръка. Каза го на шега и за момент сложи разтворената си ръка на плота до чинията. Може пък и да е искала да пофлиртува с мен… Знам само, че в момента помислих, че това при нея е ненормално. Но после започнах да се вглеждам в ръцете на други хора. И доста скоро разбрах, че при мен има аномалия.

Отново си спомних вечерта на брега. Тогава Луциан се вглеждаше и в моите ръце.

— Може би… — започнах аз — това да е някакъв генетичен дефект, някакъв наследствен недостатък или нещо подобно.

— Наследствен недостатък? — Пръстите на Луциан обгърнаха моите. — Тогава много би ми се искало да знам от кого съм го наследил. Притежателят на бара, в който работя, ми е разрешил да ползвам компютъра му. Търсих в мрежата, но не попаднах на човек без линии по дланите и без пръстови отпечатъци — изсмя се тихо той. — Може пък родителите ми да са извънземни? Мога да дам тази идея на майка ти на следващия сеанс.

Изгледах го уплашено.

— Което не го мисля сериозно — добави той.

— А това, че ще се махнеш оттук?

Вкопчих ръка в китката му и усетих колко много се страхувам, че може да стане и да ме отпрати отново.

— Няма да си тръгна — каза той и сложи ръка на кръста ми. — Във всеки случай не без теб. Какво ще кажеш да офейкаме? Например в Рио де Жанейро?

Винаги ли е бил така хубав? Със затаен дъх съзерцавах лицето му с малкия нос, изпъкналите скули, дългите мигли и теменуженосините очи, докато не усетих, че е втренчил жаден поглед в мен.

— Какво има? — попитах. — Защо винаги ме гледаш така?

Той сбърчи чело.

— В теб също има нещо различно.

Преглътнах.

— Какво имаш предвид?

Той вдигна рамене, после поклати глава.

— Не знам. Не мога да го изразя с думи, въпреки че вече няколко пъти си го помислям. Питам се дали и на теб не ти липсва нещо, което другите имат. Но не мога да си изясня какво е точно.

Изкисках се.

— Доколкото знам, всичко ми е на място. А сега престани да ме зяпаш така.

Той се усмихна.

— Е, добре, щом искаш — каза провлечено и се наведе да ме целуне.

— Чувствам се като пристрастена — прошепнах, когато след цяла вечност най-после се отделихме един от друг.

— Знам какво имаш предвид.

Той взе кичур от косата ми с ръка и я остави да се плъзне между тънките му пръсти.

— Късата коса ти отива — промърмори. — Какъв беше поводът?

— Не особено приятен.

Разказах му за часа по химия. Изслуша ме безмълвно и лицето му отново стана мрачно.

— А това с птичето? — попита той тихо.

— Както в съня ти — отговорих и после също прошепнах. — Дума по дума. С изключение на последната фраза, която Врабеца каза.

Не се засмях на неволно получилата се рима. Луциан също.

— Приятелката на майка ти ли?

Аз кимнах.

— Каква беше разликата? — запита той.

— Врабеца каза: Истина е. Случи се. Джон Бой е мъртъв.

— Така е. Първите две изречения ги нямаше в съня ми.

Луциан се загледа в гладките си длани. Странно, че не ги бях забелязала по-рано.

— Яне знае ли това? — попитах, — Майка ми? Знае ли за дланите ти?

Той поклати глава.

— Не. Сидни… — Луциан се поколеба. — Веднъж тя ги мярна и беше озадачена. Поиска да види ръцете ми, но аз изгасих осветлението.

Отговорът му ме жегна, но преглътнах коментара. Вместо това го попитах:

— Никаква представа ли нямаш как така сънуваш тези неща?

Луциан отново поклати глава.

— Никаква, дори и най-малка. Но — което най-много ме плаши — са сънищата за бъдещето ти. Това с папагалчето не беше единственият сън, в който ти се явяваш на възрастта, на която си сега. Беше и този сън с…

— … маймуната! — изплъзна ми се от устата.

Бележките на Яне отново се появиха пред очите ми. В бележника й беше отбелязано, „папиемаше“ и нещо като съд с кървавочервена боя.

Луциан кимна.

— Бяхме в една кухня. Малка, тясна и доста мръсна. Едната стена беше боядисана в червено. А до хладилника стоеше тази маймуна. Беше скулптура, шарена, облепена с най-различни неща. На дясната и ръка се перчеше американското знаме, а на гърдите и беше лепната празна опаковка от кърпички „Темпо“. Лицето й беше изкривено в грозна гримаса, а зъбите й бяха остри. Ти я хвана, а после я хвърли и улучи една лавица. Тогава този съд с боя падна върху теб. Блузата ти беше бяла, имаше и шалче, което си беше завързала като пират на главата. Изглеждаше като окъпана в кръв.