Луциан - Страница 133

133

— … И изведнъж се появи един кораб — продължих аз шепнешком. — Само за Макс, и той отплува…

Луциан кимна:

— Така ще направим и ние, Ребека. Ще отплаваме към езерото. Но преди това трябва да свършим още нещо.

Той внимателно се откъсна от мен и тръгна към телефонната слушалка, която все още се поклащаше във въздуха.

Затворих очи. Чувах как направи това, което можеше да направи само като човек. Повика помощ.

После усетих ръцете му. Той ме вдигна от пода и ме занесе на леглото. Внимателно легна до мен и ме привлече в прегръдката си. Чувах сърцето му да бие и гласа му в косите си.

— Ребека?

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен?

Кимнах. Съвсем бавно, докато дишането ми ставаше по-дълбоко и по-спокойно.

— Да — отвърнах, — ще дойда.

Вдигнах глава и ние се погледнахме. Очите на Луциан бяха станали по-светли, а лицето му ми се стори по-бледо от всякога.

— Целуни ме — прошепнах.

Той ме целуна. После и двамата затворихме очи.

Помещението се разшири, стана широко колкото света. И изведнъж се появи кораб, за мен и за Луциан, и ние отплавахме. Плавахме ден и нощ, седмици наред, почти цяла година, до мястото, където трябваше да се сбогуваме.

Беше тъмно, но на небето светеше луната.

Гмурнахме се заедно във водата. Един до друг навлизахме навътре, все по-надълбоко и по-надълбоко, докато всичко утихна. Докато не съществуваше вече нищо и никой, освен нас. Нито светът, нито небето, нито луната; само ние двамата.

Беше тъмно, но се виждахме.

Хванахме се за ръце и се засмяхме.

Още веднъж Луциан ме привлече към гърдите си. Целунахме се още веднъж и още веднъж дъхът му се сля с моя и моят с неговия. После натискът на устните му отслабна. Ръцете му бавно се отпуснаха и аз го оставих да отплува.

Погледнах надолу и после се заиздигах нагоре, леко, без усилие, носена само от водата.

Луциан се отдалечаваше. Оставаше все по-назад, докато тялото ми изплуваше нагоре към повърхността.

После заплувах обратно, пътувах почти цяла година и още много седмици, и още цял ден до помещението, в което цареше тъмна нощ, и ето че чух гласа на майка си.

Яне седеше върху леглото ми. Бузите й бяха мокри. Носеше тъмнозелена хавлия, която се беше смъкнала от раменете й. Зад нея видях баща си. Беше сложил ръка върху рамото й. В края на леглото стоеше Себастиан.

Той ме гледаше и се усмихваше.

Прозорецът беше отворен и навън тихичко ръмеше дъждът.

— Беше Луциан, нали? — пошепна майка ми. — Той ти спаси живота. Бях несправедлива. Къде е той? Защо си тръгна? Трябва да му кажа, че…

— Той не си е тръгнал — прекъснах я тихичко. — Луциан е тук. Той е тук при мен.

Благодаря!

Какво ли щеше да излезе, ако трябваше да напиша сама този роман?

Отговорът е прост: нямаше да се получи такъв какъвто е сега.

Благодаря на художничката Сибил Мейр, която ми предостави своите художествени произведения за романа. Художничката Шпац е измислена героиня в романа, но нейните серии „Преждата на моряка“, „Органични обекти“, както и серията „Гъби на щастието“ в действителност принадлежат на Сибил Мейр, която всъщност е и виновник за историята с „Гъбите на щастието“. Мога да потвърдя прекрасните размисли на Сибил: в присъствието на нейните Sponglia beatificae моите страхове при писането на романа нямаха никакъв шанс да оцелеят!

Благодаря и на художника от „Хайката“, който не може да бъде объркан с измисления художник от романа. Той ми даде възможност да хвърля поглед върху ателието му.

Благодаря и на отзивчивата чиновничка от хотел „Атлантик“ в Хамбург, с която се качихме на покрива на хотела, за да мога да наблюдавам града отгоре.

Благодарност и на моята приятелка Биргит Пермантиер, която ми помогна с умни съвети, наведе ме на идеята, че на ангелите не е позволено да се колебаят, и направи с мен едно приказно пътуване, което няма да забравя.

Благодаря и на своята приятелка и колежка Силвия Енглерт, която от самото начало беше винаги готова със съвет и много безценни идеи, окуражаваше ме и преди всичко се оказа прекрасен спаринг-партньор по време на развитието на фабулата в романа.

Благодарности и към д-р Михаел Дюринг и д-р Александра Шулце-Рор, които оказаха първа помощ по въпроса „кръв и парчета“, така че „обезпечиха“ в края Ребека да бъде обгрижена реално.

Благодаря на Рене Кок, на когото можех да изпращам по всяко време мейли с въпроси за Лос Анджелис и който по-късно на място ми даде многобройни указания и ми препоръча езерото Насименто.

Благодарност към Кедра Кок, която отговаряше изчерпателно на дългия ми списък с въпроси и ми показа Пасифик Палисейдс чартър хайскул, както и района Пасифик палисейдс.

Благодаря на Корнелия, Анна Лена, Оливър, Паула, Анджи, Рокс Анн, Ролф Каир и Надя, които направиха времето, в което писах в Лос Анджелис, още по-хубаво. Те се погрижиха от време на време да ставам от писалището и ме лекуваха с много разговори, и откъсвайки ме за кратко от писането, ме отвличаха от моите съмнения.

Също и на Андреа Хенце за неговото присъствие и коментарите му зад кулисите.

На Иоки Маурит-Мориц, вълшебния лечител на моя компютър, за готовността му да работи с мен и за помощта му.

Благодаря на Мария Регина Хайниц за многото беседи, за нейното търпение, за готовността й да ме изслушва винаги и за това, че е моята най-добра приятелка.

Благодарности към агентката ми Тамара Щег, която стоеше като буфер пред мен и ми осигуряваше необходимото спокойствие за писане, а също и за това, че й се доверявах сляпо, защото се грижеше за всички останали неща, с които по това време не можех да се занимавам.

133