Луциан - Страница 127

127

Обърнах се бавно към Луциан.

— Окей — казах. — Ще се измъкнем оттук и ще потърсим това помещение.

Луциан беше станал от леглото. Той се приближи към мен, сложи ръка на кръста ми и аз отпуснах глава на неговото рамо. Поседяхме още малко мълчаливо, после Луциан посочи дървото. Беше липа с големи светлозелени листа. Един от клоните беше доста близо до прозореца, но за да се стигне до ствола, трябваше да се измине едно доста голямо разстояние, висейки на ръце.

— Ще се справиш ли? — попита Луциан.

Кимнах.

Фей отиде при вратата и заслухтя. Но в коридора беше тихо.

— Има ли нещо, което ти се иска да вземеш? — попита Луциан.

— Теб — отвърнах и обвих ръце около врата му.

Иззад раменете му виждах Фей. Тя ми се усмихваше и тази усмивка изразяваше толкова много: скръб, копнеж, желания.

Погледът ми падна върху гъбата на щастието от Врабеца. Лежеше върху възглавницата ми и аз се запътих, за да я взема. Пъхнах я в чантата си.

— Хайде — казах.

Луциан нежно ме целуна.

— Първо аз — каза той и се усмихна лекичко. — Аз — Тарзан, ти — Джейн.

После скочи пъргаво върху перваза на прозореца, с един скок се хвана за клона, увисна на него и с плавни движения на ръцете стигна до дънера, по който заслиза безшумно като котка.

Моето спускане не беше чак толкова елегантно. Когато се качих на перваза, сърцето ми затуптя чак в ушите. За да мога да хвана клона, трябваше да се наведа силно напред, и ако не го хванех, щях да тупна долу.

— Не мисли — извика Луциан отдолу. — Просто скачай!

Поех си въздух, после протегнах ръце, направих скок и се вкопчих в клона. Той беше точно толкова дебел, че да мога да го обхвана с ръце, но когато изпука, изпищях тихичко. Краката ми се залюляха във въздуха, тялото си усещах сякаш разкъсано на две. Със стиснати зъби успях да се добера до стеблото.

Клонът устоя. Ръцете ми бяха толкова потни, че едва се задържах. Треперейки, затърсих с крак по-долния клон, опитвах се да се захвана с длани за кората и последните метри ги изминах, плъзгайки се като мокър чувал. Краката ми се огънаха и аз паднах като бръмбар по гръб. Луциан ме хвана под мишниците и ме вдигна от земята.

Зад нас се чу шумолене.

Стоях все още полуседнала, здраво хваната от Луциан, който ме теглеше и дърпаше, когато откъм храстите някой тръгна към нас.

Не беше татко.

Не беше и Яне.

В градината на баща ми, на по-малко от метър, стоеше Себастиан.

Четиридесет

— Ти?

И двамата изпъхтяха едновременно, Луциан и Себастиан. Надигнах се, а Луциан застана като щит пред мен.

— Какво правиш тук? — избълва Себастиан. — Какво искаш от нея?

— Да спася живота и — отвърна Луциан. — И заради това сега ще ни пуснеш да вървим.

— Не — каза Себастиан. — Случайно аз също имам намерение да направя това. Ребека ми се обади. Каза ми, че ще умре. Тя ми каза също и къде, само не каза как, но сега научих и това.

Луциан ме заобиколи. Черните му вежди бяха събрани, в погледа му се четеше дълбоко недоверие.

— Какво каза той? — промълви напрегнато.

Наведох глава.

— Истината. Но не е, както мислиш ти. Аз му разказах само за това помещение, за кошмара, бях съвсем откачила, аз…

Млъкнах. Господи, какво бях направила? Бях извикала в ухото на Себастиан тези думи, без дори да ги обясня, и в следващия момент бях вече забравила за истеричното си избухване. Бях помислила също толкова малко за него, колкото и за всички други. Изобщо не осъзнавах какво бях забъркала с думите си.

Тръснах глава. Всичко това беше голяма грешка, беше излязло извън контрол, не трябваше да се случва.

Направих крачка към Себастиан. Лицето му изглеждаше толкова наскърбено, така объркано.

— Себастиан, ти трябва да ни оставиш да вървим — умолявах го паникьосана. — Луциан е прав. Всичко ще ти обясня по-късно, но сега трябва да се махаме оттук, веднага! Майка ми…

— … може да пристигне всеки момент — довърши изречението ми Себастиан. — Тя ми се обади вчера и ме попита дали имам някаква вест от теб. Някакъв признак на живот, както се изрази. И за него — той стрелна Луциан с поглед — също ми говори.

— Не! — изкрещях. — Не! — погледнах ужасена Себастиан. — Разказал си й за телефонния ни разговор?

— Нямах време за това — отвърна ми той. — Отправих се към летището, също като майка ти. Бяхме в различни класи, но в същия самолет. Тя не ме видя.

Той протегна ръка.

— Аз ще те отведа оттук. На сигурно място, където майка ти няма да те намери. Хайде, ела. Ела с мен, Бекс — гласът му секна. Беше толкова отчаян, че чак усетих физическа болка.

За секунда импулсивно ми се прииска да погаля ръката му, която той все още държеше протегната към мен. Уплашена от самата себе си, се отдръпнах назад и се вкопчих в Луциан.

— Ребека, идвай с мен — изплю думите Луциан. — А ти ще изчезнеш оттук, и то веднага.

— Това определено няма да го направя — лицето на Себастиан пламтеше от омраза. — Твърде дълго я оставих сама.

Затворих очи. Спомних си думите, които Тайгър беше казал на Себастиан. Че има неща, за които трябва да се бориш, защото понякога животът е по-кратък, отколкото си мислим.

— Откъде знаеш, че не е бил той?

Луциан се обърна към мен и посочи с глава Себастиан. В първия момент не разбрах какво имаше предвид, но когато се сетих, сложих ръце пред устата си. Помещението, многото парчета, аз на пода, кръвта…

— Не — изпъшках аз, не… не… това е невъзможно! Себастиан не е…

Себастиан направи скок към Луциан.

127