Луциан - Страница 126

126

— Изчезна безследно…

— Преди секунда…

В кухнята, след баща ми и Мишел, влезе един полицай, набит мъж с рижа коса. На лявото му рамо, точно до значката, се мъдреше размазано петно, май от дрискавица на чайка.

Със събрани вежди той премести погледа си от мен върху баща ми.

— Аз не мога… — каза със запъване баща ми. — Не мога да си обясня, господин полицай. Допреди малко младежът беше още тук.

— Какво, по дяволите, става? — просъска Мишел. — Къде е този тип?

„Тъкмо излиза от кухнята“, отговорих мислено.

— Не знам — казах на глас, като при това се опитвах да не гледам в посока Фей, която също напускаше в момента кухнята. — Нямам представа къде е.

Трийсет и девет

Баща ми ме мъкнеше из цялата къща. Повече от час; нагоре, надолу. Беше почти като в деня след рождения ми ден, когато като луда препусках сама из къщата, за да разгледам всички стаи. Успях да избягам от мислите си, докато баща ми продължаваше упорито претърсването.

Въпроса, какво е станало с Луциан, ми го зададе почти дузина пъти и аз повтарях като дресиран папагал: „не знам, не знам, не знам“, докато думите не започнаха да звучат като монотонно опяване.

Разбира се, баща ми не възприемаше нито една от моите думи, също както и Мишел. Докато полицаят се колебаеше относно тяхната вменяемост.

— Не мога да съставя протокол за младеж, изпарил се във въздуха — заяви той и повдигна безпомощно рамене. После ме попита къде съм била.

— Просто офейках — отговорих на полицая и след като баща ми отчаяно описа още веднъж Луциан — слаб, блед, остри черти, черна коса, черни очи, блуждаещ поглед, полицаят си тръгна.

Тъй като Фей не се появи повече, а Мишел се беше оттеглила с Вал в детската стая, аз направих за последен път опит да говоря с баща си. Какво би станало, ако Луциан не е моят убиец, а моя единствено възможен спасител? И какво би станало, ако изпаднех в смъртна беда, защото никой не бе поискал да ни повярва? И ако трябваше да умра, само защото са ни разделили?

Изразът по лицето на баща ми омекваше след всеки от тези мои въпроси, докато накрая разбрах, че ме смята за откачила. После погледна часовника си и каза, че самолетът на майка ми е кацнал преди час.

Когато чух тези думи, аз се предадох. Не можех да си представя дори в мечтите си, че при тези обстоятелства Яне ще се съгласи да разговаря с мен. А разума си бях загубила единствено в момента, в който си въобразих, че бих могла да обясня цялата тази история.

Баща ми не ми повярва. Яне пък съвсем нямаше да го направи. Дори и да й станеше ясно, че Луциан има свръхестествени способности — тя никога нямаше възприеме тази история с ангела.

Той е моят ангел. Ако го загубя, ще умра.

Защо тези думи, превърнали се в клише, звучаха толкова ужасно недостоверно? Никога не бях размишлявала върху това.

Дори и ако Тайгър — където и да се намираше сега, направеше опит да се намеси, моята майка психоложка щеше да го обяви за луд, също както и мен.

С една-единствена разлика, че не можех да ставам невидима.

— Бих искала да си отида в стаята — казах аз.

Баща ми ме изгледа тъжно.

— Смятам, че е по-добре да останеш при мен, докато пристигне Яне.

— Ако искаш, ме заключи.

Излязох спокойно. Баща ми ме последва. Аз мълчах дори когато мина край мен, влезе в стаята, хвърли поглед в гардеробната, а после огледа и банята. Накрая надникна и под леглото.

Минута по-късно чух ключът да се завърта в ключалката.

Баща ми беше огледал много основно под леглото. А кой седеше върху него, не беше видял.

Луциан и Фей бяха приклекнали в гънката на одеялото. Чакаха ме.

Изгледах ги мълчаливо и за пръв път осъзнах колко различни бяха.

Досега бях виждала Тайгър, Фей и Луциан поотделно. Но сега разбрах, че нещо свързваше Луциан и Фей, нещо, което не знаех, което никога не бях преживяла и което никога не бих могла да разбера.

Колкото и през последните два дена и две нощи да изглеждаше човешки и реален; колкото и да беше от плът и кръв, със сърце и чувствени устни, Луциан не беше като мен. Той приличаше на Фей. Това е имал предвид днес сутринта. Той, както и Фей, принадлежеше към друга действителност, част от която аз нямаше да бъда никога.

— Какво ще правим сега? — наруших най-накрая тишината, шепнейки.

Фей и Луциан се спогледаха.

— Трябва да останете заедно — каза Фей. — Няма значение къде. Без значение как… докато се случи.

Преглътнах. Но не възразих. Пък и този път нямах план, нямах решение, нямах никаква идея. Репертоарът ми се беше изчерпал.

— Ти какво предлагаш? — попитах аз Луциан.

Той беше се втренчил в разтворените си ръце, сякаш там можеше да прочете отговора.

— Ще се опитаме да намерим помещението. Поне ще влезем в него. И там ще можем да разберем какво ни очаква.

Той колебливо обърна лице към мен. Сърцето ми се разтуптя, сякаш Луциан току-що беше предложил да търсим скала, от която да се хвърлим в бездната. Прозвуча като подготовка за самоубийство. Но същевременно знаех, че има някакъв смисъл в това предложение. Майка ми не беше още тук. Все още имахме шанс заедно да оживеем. Или да умрем заедно.

Отидох при прозореца. Той гледаше към западната част на двора. Навън вече се стъмваше. Морето беше като сребърна ивица, а градината под нас беше потънала в тишина. Вгледах се в дървото пред моя прозорец, после нататък към храстите, които заслоняваха пътя към улицата. На един клон, между дебелите свежозелени листа беше кацнала птичка, един малък врабец. Той изцвърча нахално, после разпери крилца. Когато литна във въздуха, ме обзе чувство, подобно на това, което изпитах на Сузиното парти за рождения й ден край Елба. Там то се беше проявило като déjà vu. Днес се убедих, че вече съм била тук, че точно този момент вече го бях изживявала. Бил е щастлив миг и аз го чувствах. Вътрешно се смеех и този смях беше като ехо от изминали дни.

126