Луциан - Страница 120

120

— Но ти си бил с мен — прошепнах.

— Да. — Луциан взе ръката ми и я целуна. — Аз винаги бях с теб.

Той ме прегърна и останахме да седим така на брега, докато застудя. После си намъкнахме дрехите и се върнахме при колата.

Вкъщи измъкнахме няколко готварски книги. След като единодушно решихме да готвим, спорихме половин час върху избора на рецепта. Междувременно Луциан беше изнамерил куп неща, които му харесваха или не му харесваха. И установихме слисани, че вкусовете ни почти напълно се различават.

— Аз не ям животни бебета — казах, когато Луциан посочи рецепта за агнешко с маслини и орехи.

Прелистих няколко страници нататък.

— Какво ще кажеш за свински медальон в сметанов сос?

— Свиня? — Луциан изгрухтя. — Гадост. Но пълнени чушки звучи добре.

— Чушката е единственият зеленчук, към който съм алергична. Кокошка с банани?

Луциан се хвана за гърлото и изплези език.

— Лазаня — каза той.

— Не ме вдъхновява. Ризото?

— Скука.

— О, не. — изпъшках аз и го избоксирах. — Тогава направи някакво по-интересно предложение.

— С удоволствие.

Очите на Луциан светнаха, той взе книгата от ръката ми. После ме хвана за раменете, привлече ме към себе си и започна да ме целува. Отначало нежно, после все по-настойчиво.

Усещах връхчето на езика му върху врата си, ръцете ми се заровиха в косите му. Слепешком разкопчавах ризата му, той изхлузваше пуловера през главата ми, после се хвърлихме върху дивана здраво прегърнати и Луциан ме привлече върху себе си.

— Това — зашепна той и взе лицето ми в двете си шепи, докато гръдният му кош се повдигаше и спускаше под мен, — това не може да се сънува, нали?

Засмях се и поклатих глава, после затворих очи и въздъхнах дълбоко.

Този път не останахме при езерото, а тръгнахме да пазаруваме в Пасо Роблес, града, през който минахме, когато идвахме насам с Тайгър. След като се споразумяхме, че готварските ни умения са ограничени, стигнахме до решението да приготвим спагети по неаполитански със салата и сладолед с горещ шоколадов сос за десерт.

Навън вече се беше посмрачило и околността край езерото ми се стори още по-уединена от днес предобед. Водата блестеше в сребро и когато слънцето изчезна зад планините, то се оцвети в бляскави тонове: от виолетово до яркооранжево.

Местността, през която минаваше магистралата, беше прекрасна. Очевидно тази местност беше известна предимно с вината си. Отдясно чак до хоризонта се ширеха зелени лозя, които на места бяха прекъсвани от гористи хълмове. Отпред се издигаха огромни дъбове като самотни стражи във все по-тъмното небе. Ято птици прелетя покрай нас, а по пътя почти не преминаваха коли.

Малко преди Пасо Роблес минахме покрай табела с надпис: Тук умря Джеймс Дийн.

Видяхме я и двамата, Луциан увеличи скоростта и тя остана зад нас.

Паркирахме в центъра на Пасо Роблес. Тук имаше красив исторически град с малка черквица, бял павилион, в който свиреше малък оркестър, безброй ресторанти и винарни на открито, които ни приканваха да опитаме вината. Малките магазинчета бяха туристически, с всевъзможни накити и сувенири, а калдъръмените улички бяха толкова чисти, сякаш ги бяха изчистили само преди няколко часа.

Луциан и аз вървяхме из улиците ръка за ръка и това изглеждаше съвсем естествено. Хората, минаващи край нас, ни се усмихваха. Някои ни поздравяваха с „Хай“, или с „How are you“, а една възрастна дама, която стоеше до нас пред витрината на една сладкарница, ни нарече „прекрасна двойка“.

В малък парк намерих детска площадка. Само една пързалка, една катерушка и една люлка. Ние се усмихнахме и се затичахме натам, без да кажем дума. Луциан седна на люлката, а аз се покатерих на коленете му, така че лицата ни бяха обърнати едно срещу друго. После се засилихме, летяхме все по-нависоко, смеехме се, отметнали глави назад в един безкраен миг.

— Е, кой ще готви тази вечер? — попита ни касиерката в супермаркета, след като платихме покупките си.

Готвихме заедно.

Когато се върнахме в къщата, беше малко след десет. Бях намерила свещи в чекмеджето, които подредих в свещници върху малки чинийки подложки, а Луциан беше открил CD с Бетовен.

Той наду музиката докрай и приготви салатата, докато аз режех на ситно доматите за соса. Докато се занимавах с лука и размислях дали да го нарежа на лентички или на кубчета, прозвучаха първите звуци на „Лунната соната“.

— Слушах тази музика в онази нощ, когато се случи — казах аз.

Луциан сбърчи чело.

— В срядата, когато през нощта те видях да стоиш под прозореца ми, за пръв път изпитах това чувство в гърдите си. Бях с Яне и Врабеца на тавана. Подбирахме стари вещи за битпазар. Същата вечер намерих и малкото мече.

„И за пръв път сънувах кошмара“, допълних мислено. От лука ми потекоха сълзи. Луциан взе ножа от ръката ми и ме притегли в прегръдката си.

— Аз също го усетих — каза той и сложи ръката ми върху гърдите си. — Като леко пробождане тук, вътре. Знаех, че съм откъснат от нещо, но не знаех от какво.

Той махна кичур коса от челото си.

— Когато през онази нощ стоях под прозореца ти, всичко беше потънало в мрак. После изведнъж отидох под светлината, а ти ме гледаше отгоре в бялата си нощница. Смешно, нали? В този момент ти беше моят ангел.

Той се усмихна криво.

— Но като готвачка наистина си много зле.

— Как така?

Той ми навря парче домат под носа.

— Никой ли не ти е споменавал, че за да стане хубав доматен сос, доматите трябва да се обелят. Това дори аз го знам.

120