Луциан - Страница 119

119

Поведох колата по неравния горски път. И въпреки че карах с не повече от десетина километра, струваше ми се, че скоростта е ужасяващо голяма. Когато излязохме на шосето, дадох газ. Колата се отклони и в същия миг на пътя срещу нас се появи автомобил. Направих завой и с писък натиснах спирачката. Ние полетяхме напред и автомобилът спря в канавката.

Коланът болезнено се вряза в гърдите ми. Подскачайки, другият автомобил мина покрай нас и шофьорът възмутено показа юмрука си през прозореца. Но аз не преставах да се смея.

— Хей! Искаш да ни… — Луциан се запъна. — Мисля си, че е по-добре аз да хвана кормилото — бързо добави той. — Надявам се да не се проваля така глупаво в плуването, както ти в шофирането.

Изкисках се, но не толкова непринудено, както последния път.

— Ще видим.

— Отправихме се към едно малко пясъчно заливче, обградено от високи скали. Луциан взе от задната седалка хавлиена кърпа. Тя беше крещящо жълта и с големи букви беше написано „Мечо Пух“.

— Красиво — казах.

— Нали? — Луциан се усмихна. — Получих я гратис с Шевролета. Надявам се да не липсва болезнено на притежателя. Тръгваме ли?

Заливчето беше безлюдно. Сиво-кафявите скали го обграждаха като черупка. По брега растяха няколко храстчета, а отсреща се издигаха планините. Междувременно беше станало почти толкова топло, колкото през лятото става в Германия, а че нямаше никой, може би се дължеше на това, че сезонът още не беше настъпил.

За момент се замислих дали да си оставя фланелата, но после я съблякох. Исках да усещам водата с тялото си. Затичах се по мекия пясък и се хвърлих в езерото, което беше толкова студено, че изписках.

— Ела вътре — извиках на Луциан. — Хайде, идвай, страхливецо!

Луциан колебливо навлезе във водата. Коленете му изчезнаха, после бедрата, после хълбоците. Накрая само главата му остана над водата. Той направи още една крачка, запляска с ръце и потъна.

— По дяволите!

Заплувах към мястото, където изчезна, глътнах вода и завиках името му.

Ужасена се гмурнах надолу, но стъклената повърхност мамеше. Ръцете ми под водата изглеждаха бледи и зеленикави и през вихрено въртящия се пясък можех да виждам едва само на няколко метра. Само падащата отгоре слънчева светлина придаваше на водата неестествен гланц.

Когато се гмурнах отново и панически затърсих по водната повърхност, изведнъж усетих, че нещо ме хвана за крака и ме повлече надолу. Изпищях и видях под водата Луциан. Той беше точно пред мен и цялото му лице грееше в усмивка. Мехурчета излизаха от устата му, после се плъзна като риба, обърна се и се изгуби.

Заплувах нагоре, пръхтях, давех се, а ето че Луциан отново се появи на повърхността. На около пет метра от мен протегна ръка и ми махна.

— Е, госпожо треньор, какво ще кажеш сега? — подразни ме той. — Хайде, хвани ме, тромава медузке!

И заплува, сякаш никога не беше правил нищо друго.

Спуснах се след него, но след малко спрях и започнах да го наблюдавам. Беше спрял да плува кроул и започна бътерфлай с такава лекота, каквато не бях виждала досега при нито един плувец.

В неговите плавни гъвкави движения се криеше някаква сила, която просто ме учудваше. Горната част на тялото му отскачаше над водата, разтваряше ръце и се оттласкваше напред като с криле на пеперуда. После отново се гмурваше, извивайки гръбнак. Всичко изглеждаше така хармонично, сякаш водата беше естествената му среда.

Къде беше се научил? Колко често е бил до мен във водата, колко често ме е придружавал? Невидим, безшумен…

Междувременно Луциан беше направил голям завой по езерото и сега плуваше към една от скалите на десния бряг, във вътрешността, на която беше издълбано нещо като каменна стълба. С леки движения той се изкатери по нея. Водата блестеше по кожата му и когато беше вече горе, се обърна към мен, разтвори ръце, смеейки се, и аз заплувах към него.

Сега той, клекнал върху скалата, ме наблюдаваше от около три метра височина. Когато излязох от водата, цялото ми тяло настръхна. Устоях на импулса да обвия гърдите си с ръце. Вместо това бавно се приближих към скалата. Знаех, че ме гледа. Погледите му ме пробождаха като малки стрелички и аз се наслаждавах на това. От вчера се чувствах преобразена, по-голяма, по-силна, по-женствена.

Хванах се за един издатък и се изкачих при Луциан. За момент слънцето се скри зад един облак, духна вятър, но в следващия миг Луциан вече ме държеше в прегръдката си. Кожата му беше хладна и гладка. Чух как тупти сърцето му, когато ме целуна.

— Ела — каза ми той и ме хвана за ръката. — Ще скочим заедно. Доверяваш ли ми се?

Кимнах. После поех въздух, задържах го и на три скочихме в глъбините. Заедно се намерихме в езерото и се гмурнахме надолу. Разплисканата вода се опита да ни раздели, но ние се държахме здраво един за друг. Когато излязохме на повърхността, обвих ръце около врата на Луциан и се притиснах към хлъзгавото му тяло. Така известно време се въртяхме из водата, в бавни кръгове около себе си.

На брега Луциан ме загърна в хавлията „Мечо Пух“ и ме разтриваше, докато изсъхна. После седнахме на пясъка и той уви кърпата около нас.

Слънцето беше започнало да залязва и вятърът поклащаше тревичките по брега. Някъде в далечината се обади птица, иначе цареше тишина.

— Ти не искаше да излезеш — промълви тихо и съвсем ненадейно Луциан.

— Какво? — погледнах го объркана.

— Не искаше да излезеш от водата — той ми се усмихна. — Майка ти стоеше на брега и те викаше. Ти се противеше: „Аз пък няма да изляза“. Но тя влезе и те измъкна. Устните ти бяха сини и зъбите ти тракаха. После се хвана за раменете й и тя заедно с теб доплува до брега. Баща ти събираше дърва и по-късно тримата запалихте огън. Родителите ти те сложиха помежду си, а ти все още цялата трепереше.

119