Луциан - Страница 23

— Супер! — рече Сузи доволно. — Това ще отвлече вниманието на Димо̀ от гърдите ми. А сега хайде към вкъщи!

Сузи живееше с майка си в новопостроена кооперация в Епендорф. Взехме метрото и когато се озовахме в препълнения вагон, аз се загледах завистливо в една детска количка, където малко бебе сучеше в съня си шарено биберонче. Бях се хванала здраво за една свободна дръжка.

— И Беки иска нани — замънках и сложих глава на рамото на Сузи. Тогава изведнъж отново го усетих. Нещо в мен се сви. Стана ми топло, почувствах това невероятно спокойствие, което ме обземаше цялата, и в същото време сърцето ми се разтуптя до пръсване.

— Той е тук! — чух се да казвам.

— Какво? — Сузи ме зяпаше неразбиращо, но аз не й обръщах внимание и въртях като луда глава на всички страни. Поне вагонът да не беше толкова препълнен! Проврях се покрай детската количка, разбутвайки хората, настъпих една жена, но дори не спрях да й се извиня. С всеки сантиметър, с който се придвижвах напред, чувството се усилваше. Зад мен прозвуча гласът на Сузи.

— Хей, Беки… чакай…

Но мен никак не ме беше грижа за нея.

— Извинете… аз трябва да… може ли… моля… търся, благодаря…

— Спри се, млада госпожице! — един огромен като гардероб мъж с боядисани сякаш с бронз моржови мустаци ме хвана за ръката. — Не бързай толкова, контрола!

Пътниците бяха започнали вече да ровят из джобовете си, но мен ме връхлетя вълна на отчаяние. Влакът спря и вратите се отвориха: „Хелуфтбрюке“. Аз се отскубнах от хватката на контрольора и борейки се, се отправих натам. Но беше вече твърде късно.

С тласък влакът потегли отново. Докато притисках лицето си до прозореца, момчето остана на перона. То ме гледаше и в неговото лице се отразяваше моята собствена обърканост.

— Но, Беки, та това е повече от ужасно — изрече Сузи, когато седнахме на пъстрата холивудска люлка в стаята й. Това огромно чудо заемаше почти цялото пространство. Тя изскърцваше при всяко движение, но Сузи не искаше да се раздели с нея. По-рано, когато още бяхме в основното училище, си играехме тук на Хайди и Клара от мултипликационната филмова серия. Аз бях болната от носталгия Хайди, Сузи — парализираната до кръста Клара, а холивудската люлка беше нейната инвалидна количка. Това, че тя беше една твърде голяма количка, ни беше абсолютно все едно. Майката на Сузи я представяхме като строгата госпожица Ротепмайер, а баща й беше добрият господин Зеземан. Когато той се връщаше от дългите си пътешествия (в действителност от офиса) вкъщи, ние му звъняхме с малка камбанка на всеки няколко минути и го умолявахме да ме заведе обратно в планината, при Гайсл и Швенли (козленцето и прасенцето), при Гайсенпетер и при дядо ми Алм-Йохи. Бащата на Сузи почти винаги играеше с нас, веднъж дори метна на гърба си Сузи и я понесе из къщата, а аз подскачах до него и йоделувах, радвайки се, че ще се върна на моите зелени поляни, където ме чакаше само щастие.

Междувременно бащата на Сузи се беше върнал в едностайния си апартамент в Хамерброк, а майка й отново пътуваше нанякъде с Жребеца на цифрите.

— Той знаеше ли за гравюрата на медальона? — Сузи изплю снопчето коса, което дъвчеше през цялото време.

След случката в метрото не издържах повече. Трябваше да говоря затова, което ми се случваше, имах нужда от някого, който да ми каже, че не откачам. А и за какво иначе ми беше най-добрата приятелка? Сузи ме слушаше и колкото повече научаваше за моите странни срещи, толкова повече светлите й вежди се събираха.

— Откъде може да е знаел за надписа?

Вдигнах рамене. В последните дни си бях задавала този въпрос около стотина пъти.

— И че винаги се появява от нищото и те дебне? И че краде храна от нашето бистро? Не намираш ли всичко това за абсолютно психо?

— Знам, че е налудничаво — изпъшках. Това, че му бях платила обяда си го премълчах за всеки случай. — Но още по-налудничаво е това, което усещам, когато се появява.

— И какво усещаш?

Сузи ме гледаше така, сякаш и бях предложила да хвърлим карти Таро.

Зарових глава в ръцете си.

— Звучи наистина абсолютно откачено — казах. — Но всеки път усещам странно спокойствие в себе си. Усещам се някак… изпълнена. Преди малко в метрото пак усетих същото. Не го видях, но почувствах, че беше там. По дяволите! Ти си права. Май съвсем съм превъртяла.

Млъкнах и загледах Сузи, която беше наклонила глава. Непрекъснато хапеше горната си устна.

— А как изглежда на външен вид, Беки?

— Какво имаш предвид? — Стъписах се. „Галактически“. Това беше първото, което ми дойде на ум. Ядосах се на себе си.

— Ами… той има гъста черна коса — замърморих аз. — Слаб е, но атлетичен. — Усетих, че започвам да се увличам. Беше толкова възбуждащо да говоря за него, че бих го описала с най-малки подробности. — Лицето му е тясно, с високи скули и дълбоки сенки под очите. Но не изглежда уморен, а някак изтощен и в същото време буден, неспокоен, като че ли бяга от нещо. Той…

— Той беше на плувния басейн, Беки — прекъсна Сузи моите словоизлияния. Тя се плесна по челото. — При трамплините за скокове. Петият беше затворен, но въпреки това той се беше изкатерил. Във всеки случай седеше горе на дъската и гледаше надолу към нас, по-скоро към теб. Беше точно в момента, когато ти изскочи от водата. Исках да ти го кажа, но ти внезапно даде газ като дрогиран делфин. — Сузи поклати глава. Изведнъж доби истински объркано изражение. — По дяволите, Беки! Този тип погледна надолу към теб, когато ти се изстреля. Точно в същия момент.