Луциан - Страница 16

— Идиотите обаче също мислят — включи се Себастиан. Той беше единственият ученик, на когото Тайгър разрешаваше да говори, без да е вдигнал ръка. Жени и Паула, които седяха от дясната му страна го зяпаха в устата, дори Шейла се обърна към него. — Аз мога да мисля например колко бири ще обърна, колко жени съм свалил миналия месец или пък как да избия зъбите на съседа си турчин. Е, няма да получа Нобелова награда за целта, но в крайна сметка това също са мисли.

— Миислите са свободни — запя Шейла и застана в поза, сякаш беше пред журито на „Мюзик айдъл“. — Никой не може да ги разгадае…

— А това в някои случаи е голяма благословия — изкоментира Тайгър. — Има ли още интелигентни асоциации? Кажи, Аарон!

— Coitus ergo sum.

Клоунът на класа се огледа ухилен наоколо и пожъна бурен одобрителен смях. Дори се поусмихна. Само Шейла сбърчи чело от напрежение. Тя поиска да узнае какво е coitus и когато Аарон й обеща да й го покаже при първа възможност, класът експлодира. Засмях се и аз, въпреки че днес сутринта отново с мъка се надигнах от леглото и от умора едва държах очите си отворени.

Перспективата да имаме два часа при това хапче за сън, наречено Хопенкамп, не беше най-добрият стимул, но ако знаех, че любимият ми учител ме чака в клас, определено нямаше да се появя. В осем сутринта да заваря Тайгър, и то без предупреждение, е, това ми дойде вече твърде много.

Докато класът бавно се успокояваше, сините му очи бързо се заковаха върху мен.

— Какво става с теб, Ребека? Ще бъдеш ли така любезна да споделиш разсъжденията си по тази тема с нас?

Въртях в ръцете си молива, с който в последните минути бях надраскала поне дванайсет Carpe diems в тетрадката си. По темата? Опитах да се концентрирам, за да мога да съставя някакво що-годе сносно изречение. Невероятно, но изречението се формулира в главата ми, без изобщо да се замислям.

— Според мен тази сентенция на Декарт е само едната страна на истината — чух се внезапно да казвам.

— Аха? — Тайгър повдигна едната си вежда. — А каква е другата, ако ми разрешиш да ти досадя още малко?

Този път не обърнах внимание на иронията в гласа му. Нещо в израза на лицето му ме накара да взема въпроса на сериозно.

— Че… ние понякога сме много повече ние, когато не мислим — продължих аз. — Когато чувстваме или когато… просто… сме.

За един кратък миг очите на моя учител се впиха дълбоко в мен. Но в следващата секунда студеното изражение се появи отново.

— Тогава да опитаме — каза той, като се поусмихна надменно. — Един малък експеримент — Тайгър извади часовника от жакета и го отвори. — Затворете очи! — нареди той. — Хайде, затворете ги.

Отново се чу хихикане.

— Събуди ме, ако заспя — срита ме Сузи.

Изведнъж се разсъних. Направих каквото каза Тайгър — затворих очи. Почти веднага усетих спокойното пулсиране в слепоочията си.

— А сега — гласът на Тайгър прониза ухото ми — престанете да мислите! Давам ви три минути време. Започнете!

Още след първите секунди някои прихнаха. Чуваше се тропане на крака по пода, шумолене на хартия, някой нарочно похъркваше. Чак когато Тайгър се изкашля, духовете се поуспокоиха. Опитах да изпразня главата си от мисли, но мозъкът ми не се подчиняваше. И като машина, чието стоп копче е блокирало, той започна да превръща усещанията в думи и да изплюва думите една след друга.

Сузи ухае на мандарини. Пръстите ми са студени. Някой е с отвратително миризливи изпотени крака. Себастиан има право. И това също са мисли. Мисля за миризливи крака, значи съществувам? Помощ! Какво става с него в последните дни?

От понеделник почти не ми е проговорил. Дали аз нещо… Стоп, Ребека, не мисли!

Но беше невъзможно. Имах усещането, че вътрешно се стремя с всички сили да държа шлюза затворен срещу напора на връхлитащите ме мисли. Съпротивата беше безсмислена. Предадох се. Шлюзът се отвори и мислите, които исках да възпра, ме заляха.

Кой си ти? Какво искаш от мен? Защо се появяваш сякаш от нищото, за да изчезнеш веднага след това? И какви бяха тези страни неща, които ми наговори? Откъде знаеше какво е написано на обратната страна на медальона ми? Защо преведе написаното на английски? Ти каза „Seize the day“ . Баща ми говори на английски с мен, но ти не познаваш баща ми, нищо не знаеш за него. Или все пак знаеш? Защо постоянно мисля за теб? О, господи, това е лудост! Не искам да си го помисля, аз…

Изщракването на часовника, който Тайгър затвори, ме върна отново в класната стая. Въобразявах ли си, или учителят ме беше гледал през цялото време?

— Не успяхте — каза той и това не беше въпрос. — Все едно дали в главите ви са витаели бели ботуши, следващото парти или съпротивата срещу тази задача, вие мислихте. Всяка частица от секундата. Дори и желанието да не мислите беше само по себе си мисъл. Забележката на Ребека в основата си съвсем не беше глупава. Да не мислим и въпреки това да съществуваме може да е някакво спасение, но за съжаление вие не притежавате тази способност.

Учителят пусна часовника в джоба на жакета си.

— Писателят Ловел подготвил края на живота си, защото мъчителните мисли не го напускали — изрече той. — Вие съществувате, значи мислите. Вие сте единствените същества, които трябва да се борят със своето недоволство, със съмненията и страховете си. Ще престанете да мислите едва когато умрете.

— Това подтикване към самоубийство ли беше? — попита Сузи, когато в междучасието се запътихме към „Doris Diner“. — Божичко, той яко се беше задълбал, нали?