Луциан - Страница 131

131

Асансьорът не дойде. Светеше само лампичката, но той не потегляше.

Направих крачка назад. На стената имаше табелка с нарисувана стълба и стрелка, която сочеше наляво. Нашата стая беше вдясно.

Тръгнах наляво и минах покрай около осем врати. Пред една имаше количка за сервиране с остатъци от храна. Миришеше на пържени картофи и печено месо. Коридорът беше доста тесен. Завиваше надясно. Още много врати отдясно и отляво, но пред мен, в края му, се появи изходът за стълбището. Над него имаше зелена табела с бягащи човечета. Стълбата се виеше кръгообразно надолу като спирала. Стъпалата бяха застлани с плетени конопени килимчета. Стъпките ми отекваха тъпо, нищо друго не помръдваше.

Шести етаж. Пети етаж. Четвърти етаж. Трети етаж.

Спрях се. Погледнах през рамо нагоре. Ослушах се. Нямаше никой.

Но тогава защо започнах да треперя? Защо това треперене се усещаше толкова странно, толкова чуждо и едновременно така познато? Защо идваше отвътре, макар да знаех, че едновременно ще дойде и отвън, като ехо. Или може би това, което усещах отвътре, беше ехо?

Погледнах нагоре. Всичко беше спокойно. Погледнах надолу. Поклатих глава. Тръгнах надясно. Минах през вратата на стълбището и се намерих на третия етаж. Килимът беше с цвят на люляк. Пред мен се редяха врати. Четири отдясно, четири отляво. Третата врата вляво беше отворена.

Четиридесет и две

Помещението. Беше тук. Добрах се. Бях в „Суис бел суит“, в „Олд уърлд хотел“ в Лос Анджелис.

И щеше да се случи. Щеше да се случи ей сега.

Движех се като насън, макар че бях будна, съвсем будна.

Стоях на тъмнозеления килим. Огледах стените. Бяха облицовани с дърво. От тавана висеше полилей. Видях леглото с пъстрата покривка. Ето и картината с планинския пейзаж. Тъмни ели, поляна, осветена от слънцето. Можех да се чуя. Можех да чуя самата себе си, как си тананикам песента за Хайди. Можех и да се видя.

Седях в тази стая и се виждах сама в нея. Видях това, което веднъж се беше случило. Чувах смеха си, бях сама, бях щастлива.

Можех да чувствам това, което бях чувствала. Можех да мисля това, което бях мислила: майка ми беше долу на рецепцията и чакаше багажа, който портиерът трябваше да донесе от колата. Веднага щеше да се качи горе. Тази вечер щях да спя при нея, за да не прекара сама нощта сред „Швейцарското блаженство а ла Лос Анджелис“ с намигващите поздрави от баща ми. Яне и той винаги са имали еднакво чувство за хумор. Баща ми знаеше, че ще й стане смешно. Както и на мен.

На сутринта искахме да отидем при него. Искахме да го вземем, него и малката ми сестричка Вал, и да отпътуваме за къщата на езерото Насименто.

Мишел беше в командировка. Баща ми беше загубил месеци да я убеждава да приеме нашето посещение.

Щяхме да останем три седмици, а последната седмица щяха да дойдат Сузи и Себастиан. Така го бяхме планирали.

Виждах отсега радостта по усмихнатото си лице. Обикалях из помещението и си тананиках песента на Хайди. Въртях се насам-натам и после се видях да спирам, защото бях усетила някого.

Някого, когото познавах, бях го срещнала преди много време, още когато бях малко момиченце. Усетих този силен копнеж в себе си, това изгарящо желание да го видя отново, да го видя наистина. Да го докосна. Но той не беше тук. Видях по лицето си дълбокото разочарование. Приближих се към огледалото, огледалото на стената, пред което сега стоях отново. То започна да трепери.

Случи се, стана, превърна се в действителност. Треперенето отново започна, точно под краката ми, които се приковаха върху пода, като че ли се бяха сраснали с него. Не можех да се движа, не можех да избягам, не можех — както можеха да направят другите хора от стаите — да извикам за помощ.

Можех само да стоя тук и да чакам да се случи.

Сега.

Огледалото се строши. Видях лицето си в хиляди парченца и то шеметно полетя към мен. Паднах напред върху пода, проснах се по корем, с разтворени ръце върху парчетата стъкло. Остра болка прониза китката ми. Случваше се и ставаше бавно.

Погледнах към вратата, която се беше затръшнала. Погледнах към нощната масичка до леглото, към телефона, който още висеше на стената. Само слушалката беше паднала и се люлееше безшумно във въздуха. Телефонът беше на разстояние от мен — около четири, може би пет метра. Но това не бяха метри, това бяха вечности.

Допълзях на колене дотам. И сега вече мислех само за него. За Луциан, който не беше при мен. За Луциан, който беше останал сам. За Луциан, който беше неуспял ангел и трябваше да живее вечно. Дали и той го чувстваше?

Чувстваше ли Луциан какво се случва?

Кръвта беше толкова топла. Течеше от ръката ми и капеше върху зеления килим, все повече, все повече кръв. И това ме уморяваше, правеше ме да се чувствам ту тежка, ту лека и така бавно, толкова… бавно.

Рухнах. Първа се отпусна китката ми. Беше глупаво да се облягам върху нея, много глупаво. От това кръвта започна да блика по-бързо, раната запулсира по-силно. Паднах върху лакътя си, тялото ми бавно го последва. Сега лежах обърната на една страна. Изтъркалях се на гръб. Всичко беше мокро и топло.

Видях тавана на стаята. Беше небесносин. Полилеят над главата ми се клатеше във въздуха, люшкаше се бавно насам-натам.

Хайди, Хайди…

Ела у дома…

намери щастието си…

върни си го…

Твоята Клара…

Рисувам ти домат…

Толкова кръв…

Луциан… Луциан… Луциан…

Моля…

Моля те, недей…

Луциан…

Не искам да бъдеш сам…

Моля те, недей, моля те, моля те, не…

131