Луциан - Страница 129

129

Погледът му се плъзна край мен към майка ми.

— Аз бях едно от тези непознати вещества, госпожо Волф. Когато родихте Ребека, аз също се появих на този свят. Спомних си, знам всичко и вашата дъщеря ми помогна да си припомня. Винаги съм бил около нея, от първото й изплакване. Бях около нея и в болницата, когато за малко не умря. Тя ме наричаше Лу. Сега вече знам и за това помещение, за което ви разказах. Знам какво съм правил там. Не съм искал да убивам дъщеря ви. Опитвах се да спася живота й. И точно това искам да направя и сега. Отново ще се случи, госпожо Волф. Затова трябва да бъда при нея. Моля ви. Умолявам ви. Ако обичате дъщеря си, оставете ме да бъда с нея.

Дланта на Яне върху ръката ми започна да трепери. Татковата ръка също се разтрепери. Гъбата на щастието сияеше в тревата като звезда.

Помогна. Луциан успя. Те му повярваха. Най-сетне имахме сигурност.

Започнах да се задушавам, когато дланите на моите родители отново се впиха в ръцете ми. Този път още по-силно от преди.

— Имате право — твърдо заяви майка ми. — Аз обичам дъщеря си. Обичам я повече от всичко на света. И ако не ставаше въпрос за живота на Ребека, щях да се опитам да ви помогна. Вие сте болен, Луциан. Опасно болен и застрашавате живота на дъщеря ми. Ребека ви вярва. Тя ви обича и би дошла с вас навсякъде. Но аз няма да допусна да й се случи нещо. Алек също. Не се и съмнявайте, че ние ще направим всичко, за да държим детето си далеч от вас.

С тези думи Яне и баща ми ме повлякоха към колата, все по-бързо и по-бързо.

Луциан тичаше след нас. Виждах лицето му, виждах отчаяното му усилие да стане невидим и видях, че не му се удаде. Цялото му тяло трепереше, колкото повече се напрягаше и се опитваше да се контролира, толкова по-малко успяваше.

Яне и баща ми ме набутаха в колата. Беше червен миниван. Върху вратата от другата страна на шофьорската се мъдреше жълто слънце с надпис: „Sunnycars“.

Баща ми затръшна вратата. После се извърна и хвана Луциан за врата. Яне запали колата.

Виждах Луциан да се гърчи в ръцете на баща ми. Виждах Мишел, която държеше за ръка Вал и гледаше занемяла Луциан. Видях и Фей, която отвори уста и извика нещо, което не можах да разбера.

Видях лицето на Луциан. Баща ми все още го държеше здраво за врата. Погледът на Луциан беше впит в мен. Той плачеше.

После Яне натисна педала за газта и потегли със свистящи гуми.

Четиридесет и едно

Хотелът се намираше в Бевърли хилс. Беше висок горе-долу колкото хотел „Атлантик“ в Хамбург. Но не беше боядисан в бяло, а в розово, и имаше кули, еркери и зидове, които го правеха да прилича на кичозен замък. Спокойно можеше да се извисява и в Дисниленд. Тъмнокафява дървена табела приветстваше гостите с: Добре дошли, в хотел Старият свят, изписано със златни заврънкулки.

Минахме по една алея с палми и цъфтящи храсти покрай рампата за коли и спряхме пред входа. Портиер в тъмносиня униформа излезе и отвори вратата на колата откъм майка ми. Тя слезе и изтича от моята страна, за да ми помогне да сляза.

Колко дълго бяхме пътували, не знаех. Може би половин час. Не ни бяха забавили задръствания, нито пък червени светофари. Само плачът ми накара майка по някое време да намали скоростта. Трябва да е било уморително за нея. Беше уморително и за мен.

Малко след като потеглихме се започна. И не престана. Не можех да движа краката си, плачът ми взе и последните сили. Майка ми трябваше да сложи ръката ми на раменете си, за да ме измъкне от колата. Парфюмът й преобладаваше над миризмата на пот. Тялото й беше топло. Облегната на нея, се заклатушках из фоайето.

В камината пращеше огън. По тежките кресла седяха възрастни дами и пиеха чай. На рецепцията имаше голяма стъклена ваза с лилии. Въздухът беше сладникав и тежък.

Яне ме заведе до един диван, тапициран с червено кадифе. Грижовно свали ръката ми от рамото си и ми помогна да седна. Отне й няколко секунди.

Плачът ме разтърси като земетресение, но не можех да се съпротивявам.

На една стена висяха маслени платна в тежки златни рамки. Подрънкваха чаени чаши. Прозвуча иззвъняване. Беше приветлив, топъл звук.

— Добър вечер, госпожо, с какво мога да ви помогна?

— Моят… моят съпруг е резервирал двойна стая. На името на Волф. Една нощувка за двама.

— Един момент, госпожо Волф.

Дочух стъпки. Беше ситнещо потропване, което приближаваше. Някой седна до мен. Усетих как меката тапицерия се раздвижи. Замириса ми на спрей за коса и лавандула. Усетих как една длан ме гали по ръката. Гласът, старчески и хрипкав, заглушаваше гласа на Яне, въпреки че беше много по-тих.

— Казват, че всичко ще бъде добре — прозвуча в ухото ми. — Но те нямат никаква представа за какво говорят, нали? Пък и откъде можеха да знаят? Те изобщо не можеха да си представят, че Джим не е бил в Бункера.

Видях една сбръчкана ръка, с лакирани в розово нокти и обсипана с пръстени. Те блестяха като очите на старата жена, които ме гледаха от сбръчканото лице. Тя извади една носна кърпичка и ми я подаде. Беше светлозелена на малки червени точици. Не, не бяха точици. Бяха рози. Истински червени малки рози.

— Какво значи това? — гласът на мама отново прониза съзнанието ми. Тя възбудено протестираше. — Стаята е резервирана вчера и аз настоявам вие да ни…

— Разбира се, мадам, разбира се. Дайте ми само още една секунда.

Сега отново прозвуча треперливият глас на старата жена.

— Можеш да задържиш носната кърпичка, мила. Не помниш ли какво казваше винаги баба Бети? „Понякога в този живот може да ни потрябва носна кърпичка“. Така казваше. И е вярно, нали? — Старата жена ме погледна. Внезапно придоби объркано изражение. — Ти Мей ли си? — попита. — Миличка, не бива да плачеш така. Това няма ди ти върне твоя Джим. — И тя отново помилва ръката ми.

129